Кралят

Дълбоко в Трез започна промяна. В началото той я взе за случайна мисъл. Ала когато тя намери отзвук у него, той си даде сметка, че е нещо много, много по-сериозно.

Когато погледнеше в бъдещето, той не виждаше нищо стойностно в живота си, освен своя брат. Ай Ем бе единственото ценно нещо, което имаше на този свят. И изведнъж мисълта да се предаде на кралицата и дъщеря ѝ, да се превърне в сексуален роб, затворен между стените на двореца, използван единствено заради пениса и спермата си… изведнъж това вече не му се струваше чак толкова различно от начина, по който бе живял досега.

Беше правил безразборен секс, който нямаше никакво значение.

Никоя от всички онези жени не бе означавала нищо за него.

Защо трябваше да е различно с дъщерята на кралицата?

Едно обаче нямаше да е същото. Брат му щеше да е свободен да живее живота си.

И това бе единственото достойно нещо, което Трез би могъл да стори.

Той се облегна в стола и си каза, че това изобщо не бе лош завършек.

* * *

Сола излезе от апартамента, въпреки че беше нощ. Просто не можеше да издържа да стои затворена между четири стени, а терасата не бе достатъчна, за да утоли жаждата ѝ да скита.

Спусна се по стълбите, мина покрай проблясващия басейн и излезе на пътеката, която минаваше между храстите. От другата страна беше плажът, ширнал се в продължение на цяла миля и в двете посоки. Силен топъл вятър я блъсна в лицето и без особена причина тя пое надясно, пъхнала ръце в джобовете на тънкото си яке.

Телефонът в него си оставаше безмълвен.

И докато гледаше тъмния океан, който се простираше пред нея, и слушаше плисъка на вълните, Сола осъзна, че телефонът никога няма да позвъни.

О, да, щеше да получава обаждания от баба си. Може би от телефонната компания. Или пък от гаража, занимаващ се със скапания ѝ нов автомобил.

Но не и от телефон с колдуелски номер.

Тя спря и загледа как лунната светлина, която струеше зад гърба ѝ, докосва неспокойното море. Въпреки че от това ѝ се повдигаше, тя нарочно се върна обратно в багажника на онази кола, отново почувства студа и друсането, страха от това, че каквото и да предстоеше, щеше да боли. Много.

Вкопчена в този спомен, тя отново си повтори защо мълчанието на телефона е нещо хубаво…

В първия миг не бе сигурна какво точно привлече вниманието ѝ.

Не беше миризма, не; вятърът духаше срещу нея. Не беше и нещо, което видя, докато погледът ѝ се плъзгаше по хоризонта зад гърба ѝ – неподдържани храсти, строеж, някаква поляна, басейн… нищо не помръдваше. Не се чуваше нито звук.

– Асейл? – прошепна тя на вятъра.

Тръгна към храстите. Затича се.

Ала когато стигна до тях, той не беше там.

– Асейл! – повика го Сола. – Знам, че си тук!