Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
И точно тези думи не мога да изхвърля от главата си. Мога да лежа с часове тук и да споря мислено с този глас, но го чувам в съня си и когато се събуждам, и думите вече губят значението си.
Потънал е някъде в мен. Попил съм го през порите си и не мога да го изкарам с потта ми. Ден-два просто лежа, взирам се в тавана и броя пукнатините в камъка под непрестанното сияние на лампите.
Ще приключа дните си със спомена за ясните ѝ очи, измити от пръските на водопада в горната част на Великия Чамбайген, и острието на Косал, пробило черепа ѝ, за да се забие в скалата — постъпих правилно, а се получи нещо ужасно и аз трябваше да го предвидя.
Но не успях.
Веднъж убих един възрастен мъж — Кулан Г’Тар — и спасих може би милион животи, когато съпротивата на Куланската орда при Серано се срина. А след това убих друг старец — принц-регента Тоа Фелатон, — което превърна поредицата от сблъсъци по границата с Липке в Първата война за трона.
Може би онзи шибаняк долу в Ямата бе прав. Може би няма как да се знае предварително накъде ще полетят лайната. Ако се заслушам внимателно, мога да чуя гласа: онзи тихичък шепот в главата ми, който не спира да повтаря: „Или по моя начин, или никак.“ Но шибанякът в Ямата греши за едно: това е гласът на Каин.
Това е моят глас.
Не спирам да си мисля за фестивала по случай Деня на Възнесението. Как ще ме откарат в Катедралата на Възнесението с онази тяхната талига, след това ще ме качат на кладата и ще ме изгорят за развлечение на няколкото хиляди Любими деца.
Писна ми да живея и да умирам за развлечение на някого.
И така, изведнъж, взимам решение.
Там горе, на Седлото на Хрил, ми отне доста време да разбера, че трябва да отнема живота си. Втори път няма да направя тази грешка. Самоубийството не ми е по вкуса, но има и други начини да се умре.
Докато чакам, започвам да се паникьосвам. Когато затворникът идва отново, отваря широко вратата на килията ми и се навежда, за да изпразни цукалото ми в кофата си, аз трябва да се закашлям, за да прогоня треперенето в гласа ми, преди да му заговоря.
— Кажи на сержанта — Хабрак ли му беше името? — кажи му, че Каин иска да види Херцога на обществения ред.
Затворникът ме поглежда, чудейки се колко ли съм откачил.
— Просто му го кажи. Кажи му да предаде на Тоа В’Лич, че Каин иска да го види. Херцогът ще го възнагради. Както и теб.
Главата му се поклаща веднъж и той понася кофата си надолу по коридора.
Безпомощността да върви на майната си.
Нищо не мога да направя в тази проклета килия. Но изкарат ли ме навън, в Ямата, сред престъпниците, бунтовниците и размирниците, аз ще им покажа какво мога.
Ще откъсна главата на безценния им Ден на Възнесението и ще се изпикая върху шията ѝ.
10.
Съдейки по това как пазачите на донжона засилиха светлината на лампите, Делиан усети, че ще се случи нещо важно.
Той подпъхна ръце под главата си и продължи да наблюдава как малката групичка обикаляше от лампа на лампа по малките мостчета над Ямата. Първият държеше прът с малък Y-образен накрайник; той улавяше веригата с накрайника и избутваше лампата към друг пазач, който я сграбчваше за месинговите дръжки, заварени за металния пръстен около резервоара ѝ. Трети пазач използваше капак за загасяне на пламъка с размерите на войнишки шлем, след което мушкаше ножа си в сивото буксирно въже, което служеше за фитил, и го издърпваше нагоре, за да гори по-силно и да осветява по-добре.
Треската му отново се беше засилила и той се люлееше във вълните ѝ, унасяше се и отново се свестяваше, отново задрямваше, блуждаейки сред видения на пустини и пещи, летни следобеди и лениви огнени езици. Представяше си как всеки път, когато прочистваха поредната лампа, пазачите на донжона усилваха горещината в главата му.
Известно време лежеше по гръб, загледан в лампите, размишлявайки за огъня: светлина и топлина, сигурност и унищожение. Винаги бе притежавал дарбата на огъня; тя стоеше в основата на магическите му умения. Можеше да прави с него неща, които обикновените смъртни не можеха дори да си представят. Струваше му се, че може би пламъкът бе идеалната метафора на целия му живот — също като огъня и той бе верен слуга, но изплъзвайки се от властта на стопанина си, превръщаше света в пепел…
Така и не разбра както е важното нещо; когато балконът и мостчетата се напълниха с въоръжени с арбалети пазачи и сержантът изрева на затворниците да се изправят, за да посрещнат Негова Светлост Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред — и пазачите застреляха един затворник, който като че ли се канеше да обиди Негова Светлост, като продължи да седи на земята, — Делиан вече спеше дълбоко на пода; лежаща му фигура беше скрита от групата каинисти, които т’Пас бе събрала около него.