Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Т’Пас разпери ръце и се усмихна разбиращо на Делиан от другия край на Ямата.
— Може да се каже, че истинският ключ към каинизма е просто проявата на внимание.
7.
Лежа в килията, взирам се в тавана над леглото ми…
Краката ми гният като едноседмичен хамбургер…
Кашлям кръв…
А най-лошото е, че продължавам да чувам оня шибаняк, който плямпа за каинизма.
Не мога да разбера дали точно този шибаняк е мъж или жена, или нещо средно; знам само, че гласът му направо ми изкъртва зъбите. Сред целия шум от Ямата, мърморенето, пъшкането, пърденето и редките писъци този глас реже като нож, но аз съм костта.
Ако има нещо, което да боли повече от рязането на кост с нож, не искам да го знам. Болката е толкова силна, че дори първоначално не я усещаш; всичко изтръпва здраво, поразяваща празнота обхваща нервите ти и превръща цялото ти тяло в желе. Точно това ми причинява оня шибаняк всеки път, когато чуя проклетия глас да напомня на някого, че каинизмът не е теология, а философия.
Мога да му покажа какво е философия; доста ми се е насъбрала — втори ден никой не идва да ми изпразни цукалото.
Боже, как смърди тук.
Не трябва ли след известно време обонянието да претръпва? Преди ми се бе случвало да не надушвам дали съм се изпуснал в чаршафите, когато се събуждах в леглото с рестартирал байпас. Но това място вони на кланица.
Някои от раните по краката ми са гангренясали, покрити със сивкава гной. Голям майтап ще е, ако умра в ръцете на Рейт и Църквата от гангрена, без да дочакам екзекуцията. А може и да не ме убие гангрената, като гледам как кашлям; няколко дни изхвърлях кървави храчки, но сега просто кашлям и нищо не излиза. Предполагам, че съм развил някаква химическа пневмония, след като се надишах на пушека от онзи запалителен прах.
Не ми пука особено всъщност. Това просто означава, че скоро ще умра, и аз нямам нищо против. Откакто убиха Шана, това е единственото, за което мисля.
Но незнайно по каква причина продължавам да живея.
Никак не е трудно човек да се самоубие, дори да е парализиран. В ръцете ми е останала достатъчно сила; никак няма да е трудно да накъсам чаршафите на ивици и да ги заплета в сравнително здраво въже. От вътрешната страна на обкованата с бронз дървена врата, която запечатва килията ми, се виждат дупки на две разсъхнали се дъски, така че опитен катерач може да се хване за тях и да се издърпа достатъчно нагоре, за да прехвърли въжето през прътите на металната решетка на отдушника. След това мога да завържа въжето на шията си, да се издърпам нагоре, затаявайки дъх достатъчно дълго, че да успея да завържа въжето — и след това сигурно ще се задуша толкова бързо, че няма да имам време да размисля.
Но аз няма да го направя. Не мога.
Като че ли просто не мога да се насиля да се предам.
О, почти съм стигнал дотам — мога да лежа тук и да не правя нищо, освен да вдишвам вонята на гниещите рани; мога да се взирам с празен поглед в затворника, който идва да ми смени небутнатата вечеря с нова храна, която също няма да изям; мога да лежа в собствената ми мръсотия и безмилостно да изброявам безкрайните проявления на безполезността на моето съществуване.
Мога да мразя себе си и света, и всичко, което се намира в него.
Но накрая Шана ще си остане мъртва, а аз още ще съм жив, заключен в тази каменна кутия, ще лежа в проклетото легло и ще слушам как оня шибаняк в Ямата плещи за „същността на свободата“.
— Тя се крие в онзи глас, онзи тих вътрешен шепот на непримиримост, който всеки може да чуе, стига да се заслуша внимателно. Това е гласът, който нашепва: „Или по моя начин, или никак.“ Това е гласът на вашия вътрешен Каин: не на самия Каин, а на онази малка част във всеки от нас, която е Каин.
Има ли представа тоя шибаняк какви глупости дрънка?
Тишал, ако моите моливи имат някаква тежест пред теб, убий тоя плямпащ кучи син. Само че първо нека се помъчи малко.
Но въпреки молитвите ми той продължава да говори, а аз не мога да спра да го слушам.
Дори хиляда години да се стараеш, пак не можеш да измислиш по-добър ад.
8.
Когато започнаха виковете, Делиан отвори очи и успя да повдигне болящия си гръб от камъка достатъчно, за да види как пазачите отново спускат кошници с храна. Имаше някакви спомени, че от последното хранене бе минало доста време, и стомахът му потвърди хипотезата му с недоволно ръмжене.
Най-здравите и най-силните от затворниците вече бяха ошушкали кошниците. Делиан остана на пода; изобщо не беше сигурен, че ще успее да се придвижи чак дотам. Скалите на донжона задържаха Потока и влошеното здраве му пречеше да влезе в ментално зрение. Вече не можеше да потиска инфекцията в бедрото си и постоянната болка го изтощаваше повече от измъчващия го глад.