Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Имперски Херцог, фъшкии. Говоря с един шибан бандит. Как бършеш от носа лайната на Тоа Сител? С език?
Лицето му пламва.
— Каин… — започва той, но аз съм в стихията си.
— Сигурно така си влязъл в Кабинета. Мислиш ли, че ако всяка нощ ближа дупката на тоя зомбиран духач, той ще направи и мен Херцог? Някога играл ли си на „какво обядва Патриархът“?
Божиите очи издават звуци, сякаш се давят, и тръгват към мен, но Величеството ги изпреварва. Той скача напред и сграбчва с двата си юмрука омазаната ми туника, повдигайки ме от леглото.
— Говори за мен каквото си искаш — ръмжи в лицето ми, — но никога не обиждай Патриарха. Никога, разбираш ли ме? Само благодарение на него успях да ти уредя тази килия — иначе щяха да те хвърлят в Ямата. Това ли искаш? — Той ме разтърсва силно, после още веднъж. — Това ли?
— Гостоприемството ти може да ми оближе задника — о, извинявай, не искаш да си разваляш апетита преди вечеря, нали?
Величеството ме хвърля обратно на леглото достатъчно силно, че да си ударя главата в стената и от очите ми да изскочат искри.
— Имаш доста необичаен начин за убеждаване на приятели, от които искаш услуга — отбелязва с леден тон той. — Мисля, че вече съм направил достатъчно за теб.
Той се обръща към единия от Очите.
— Кажи на сержанта от охраната, че повече няма да плащам за килията на този човек. Могат да го хвърлят в Ямата при останалите отрепки.
— Хей… — изричам неуверено аз. — Хей, Величество, стига де, само се майтапех…
— Името ми е Тоа В’Лич — отвръща той, — не че ще имаш възможността да го използваш отново. Ще се видим в Деня на Възнесението, Каин. — Прави кръгом почти като военен и излиза от килията.
— Хей, стига де — викам умоляващо след него, докато Очите излизат след него. — Не разбираш ли от майтап, мамка му?
Те заключват вратата и дърпат резето.
Хубаво е да имаш приятели.
12.
Ревът на пламъците на Брега на простолюдието, в Лабиринта, около „Залагащия пришълец“ и на палубата на речната баржа, се сля в пречистващ пожар над селата в Божиите зъби, подхранвайки се от гласовете на тълпата, на армията, на всички затворници в Ямата, които внезапно изригнаха в едно и Делиан установи, че вече е буден.
Разтърка очите си, опитвайки се да фокусира погледа си; кожата му пареше. Затворниците около него се бяха изправили и викаха, но той не можеше да разбере думите им.
— Какво става? — попита той хрипливо. — Защо всички крещят?
Когато заговори, т’Пас погледна надолу и приклекна до него, за да не се налага да надвиква тълпата.
— Може би това ще ти е интересно — рече тя, махвайки с едната си ръка към балкона над Ямата, докато с другата му помагаше да се изправи.
Той ѝ позволи да го издърпа на крака, макар тежестта му да върна адската болка в тях. На мястото, което сочеше т’Пас, двама пазачи въртяха дръжките на една лебедка, за да спуснат долу стълбата. Когато краят ѝ стигна до каменния под, затворниците се разстъпиха встрани. Горе стояха двама привилегировани затворници в сиви роби; те държаха носилка, върху която лежеше тъмнокос мъж.
— Това е Каин — рече т’Пас. Гласът ѝ прозвуча изумено и почтително. — Това е Каин. Те го спускат в Ямата.
Делиан се олюля; заради треската му минутите се проточваха, лепкави и колебливи, между ударите на пулса. Измъчен, почти заслепен, понесен от разтърсващото усещане, че присъства на събитие необяснимо и необикновено значимо, сякаш бе изпаднал от живота си и се беше озовал в епос, който не е бил четен от хиляди години, той се облегна на ръката на т’Пас, докато привилегированите затворници се обърнаха и бавно заслизаха заедно с носилката по стълбата.
Лежащият мъж имаше тъмна коса и мургава кожа и атлетично телосложение, макар вече да не беше млад: в черната му брада се забелязваха прошарени кичури. Той лежеше неподвижно, със затворени очи, отпуснат като труп, а сивият памучен панталон, който покриваше неподвижните му крака, беше изцапан с кафеникавочервени петна. Това не можеше да е Каин — той изглеждаше толкова крехък.
Толкова човешки.
Във виковете на затворниците се промъкна злобна нотка.
Делиан поклати глава в безмълвно отрицание; не можеше да говори, едва можеше да мисли, дъхът му секна от смазващо усещане за дежа вю. Той беше виждал този човек…
Като че ли всички разкази за Каин, които беше чувал, се появиха едновременно в съзнанието му и той сякаш вече знаеше, че Врагът на Ма’елкот е обикновен тъмнокос мъж на средна възраст с нищо неотличаващ се външен вид.