Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Дребният мургав сакат мъж вдигна свитата си в юмрук ръка и бавно, уверено, сякаш се наслаждаваше на изключително сладката минута, обърна обратната ѝ страна към Ямата. После се ухили на враждебната тълпа.
И им показа среден пръст.
Последва секунда мълчание, сякаш всички едновременно си поемаха дъх, и в тишината гласът му прозвуча ясно: весел и рязък, твърд като кремък и черен като препечено кафе.
— Да го духате, лайнари — изрече ясно той. — Виждате ли това? Който иска да го опита, да заповяда.
Делиан почти не чуваше ответния вой; гласът запали искри в съзнанието му и той се прехвърли в сакатия.
13.
Прехвърлянето стана мигновено, неволно: схруска костите му със зъби и изсмука костния им мозък, смачка черепа му като черупка, изкара навън червата му с езика си от бодлива тел. Крис Хансен беше написал: „Не мога да си представя какво ще ти струва животът, който си избрал да водиш.“
Не беше нужно да си представя повече.
Прехвърлянето го върна в миналото, седем години по-рано: запрати го на арената, проснат върху един изстиващ труп, със забит в гръбнака меч. С едната си ръка хвана дръжката на меча, за да активира магията му, докато с другата притисна шията на предателя върху острието му. Главата му остана в ръката му и той я подхвърли като топка в скута на бога, който бе коленичил наблизо. Богът произнесе със заекване думите, които Хари умираше да чуе, думите, които щяха да спасят и него, и богинята, която обичаше — и когато заблещука призматичният ореол на Уинстъновия портал, готов да отнесе обратно в ада него и всеки, когото докосваше, той се пресегна… и улови ръката на коленичилия бог.
Защо?
И до днес Хари не се беше замислял върху това.
Може би в отговора на този въпрос се криеше същността на целия му живот.
Делиан си спомни как през всичките тези години чувстваше, че този мъж е много по-истински от него, че смъртоносният харизматичен уличен хулиган, когото познаваше, е свързан с някаква фундаментална структура на битието; спомни си как сам бе мечтал да се докосне до тази реалност. Сега го бе направил: и в гърдите му се завихри спирална галактика от болка и загуба.
Прехвърлянето прекъсна почти в същия миг, в който се бе осъществило. Останал без дъх, Делиан се вкопчи в жената, която стоеше до него. Горе дребният сакат мъж махна небрежно на затворниците, които носеха носилката му, и те отново тръгнаха надолу по стълбата.
Делиан доближи устни до ухото на т’Пас, за да може тя да го чуе през виковете на тълпата.
— Заведи ме при него. Моля те, т’Пас — каза той. — Трябва да го защитим — те ще го разкъсат на парчета!
Тя поклати глава и извика отговора си в ухото му:
— Всичко вече е уредено! В подножието на стълбата има мои хора, които ще посрещнат Каин.
— Трябва да вървим… трябва да сме там. Трябва да отидем там — настоя Делиан.
Т’Пас наклони глава и го изгледа преценяващо, преди да отговори, този път по-тихо:
— И какво смяташ, че можеш да направиш за Каин? Делиан, ти едва се държиш на крака.
— Добре — отвърна той, клюмвайки. — Добре, но…
Делиан погледна към тавана, към пода, към затворниците, които се тълпяха около тях, но не и към нея. Най-накрая рече:
— Не става дума за това какво мога да направя за него, а какво той може да направи за мен. Трябва да поговорим, само за минутка. — Срамуваше се колко отчаяно — безнадеждно — бяха прозвучали думите му, но т’Пас или не го забеляза, или не я интересуваше. Не можеше да ѝ каже: Защото той веднъж ми каза, че съм най-смелият кучи син, когото е срещал. Не можеше да ѝ каже: Защото преди двайсет и седем години го предадох. — Не спираш да ме питаш какво искам. Искам… трябва… да говоря с този човек. Може би само за минутка; трябва да разговарям с него.
Т’Пас го погледна с присвити очи, сякаш се опитваше да открие нещо дребно и тъмно в главата му; изведнъж лицето ѝ грейна в усмивка.
— Добре — рече тя. — Самата аз бих поговорила с него.
14.
Наложи се т’Пас да поработи здраво с лакти, за да успеят да се доберат до групата мрачно тържествуващи каинисти, които удържаха настрани останалите затворници, след като носачите започнаха отново да се изкачват по стълбата. Имаше няколко сблъсъка — неколцина в тълпата вече кървяха, както и двама от каинистите — и затворниците вече се бяха поотдръпнали настрани. Носилката беше отнесена на балкона и пазачите започнаха да издърпват стълбата.