Острието на Тишал

Потокът си е Поток; всички цветове и форми на магията са проявления на една сила, както всички форми и цветове на енергията, от светлината, през стоманата до неутронната супа на пулсар, в основата си остават енергия. Но както енергията може да има напълно различни свойства в зависимост от състоянието си, така може и Потокът. Варовиковата скала, в която бе изсечен донжонът, възпира и отразява струите на Потока, използвани от човешките и първородните магьосници, лишавайки ги от сила; но самата скала притежава свой Поток, своя собствена нота в песента на Вселенския разум.

И като че ли този дребен мургав сакат мъж владееше онези форми на Потока, които бяха недостъпни за околните.

Делиан се взря в струите тъмен Поток, които обграждаха мъжа. Той беше чувал за такива случаи — беше чувал за мъже с черни Обвивки, — но никога не беше виждал такива; и докато гледаше, дребният мургав мъж се размърда и каза нещо на затворниците, които го носеха. Някъде по средата на стълбата те се спряха.

Гневните грозни викове на затворниците преминаха в подсвирквания, дюдюкания и подигравателни скандирания: лай на човешки хрътки, които смятат, че са надушили страх.

— Ка-ин! Хей, Ка-ин!

— Гладен ли си, Каин? Имам малко храна за теб!

— Вижте му гащите — вече се е подмокрил.

— Хайде, сваляйте го вече! — извика някой на носачите. — Сваляйте го долу! — И все повече затворници подемаха този вик, докато гласовете им не се сляха в титаничен рев.

Делиан почти не го чуваше; беше очарован от вихъра на черния Поток. Той видимо потъмняваше около дребния мургав мъж и Делиан се зачуди дали няма да успее да го види дори с нормалното си зрение. Потокът струеше от стените на Ямата, сякаш скалата беше просто въздух, а дребният мургав сакат мъж като че ли го привличаше към себе си и го вдишваше, поемайки огромни порции сила.

Мъжът се хвана за единия прът на носилката, надигна се до седнало положение и огледа дюдюкащата тълпа в Ямата.

И се усмихна.

— О, боже — прошепна Делиан. — Мили боже…

Причината бе в усмивката: белите зъби, проблясващи сред рошавата черна брада, очите, горящи със студен тъмен пламък като обсидианов лед.

Ти просто ме молиш да ти сритам шибания задник.

Всъщност да. Напълно си прав.

И същата усмивка, същият тъмен пламък в очите, които бяха избледнели след повече от четвърт век в спомените ми: Аз съм навит.

Шокът го изхвърли от менталното зрение и адската болка в бедрата подкоси краката му. Делиан увисна в ръцете на т’Пас.

— Какво има, Делиан? — попита тя. — Какво се случи? Добре ли си?

Богинята бе споменала този мъж и беше казала на Делиан да не го забравя — но той никога не беше предполагал, че ще си го спомни по този начин. Дори мислено не можеше да произнесе името му.

— Това не е Каин — изпъшка той. — Не е Каин.

— Напротив — отвърна твърдо т’Пас.