Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Тя погледна нагоре към иконома, който я слушаше със застинало изражение.
Всичко това ми се стори смътно познато. Доколкото можех да си спомня, крадците са били прекъснати и избягали, преди да могат да задигнат нещо. Но когато обясних това на Ник и Лесли, леля ми възрази:
— Не, не, ангелче. Полицаите само предположиха, че нищо не е откраднато, защото парите в брой, ценните книжа и бижутата си бяха в сейфа.
— В което би имало смисъл само ако крадците са искали единствено дневниците — заяви господин Бърнард. — Тогава си позволих да изложа тази теория пред полицаите, но никой не ми повярва. Освен това по сейфа нямаше следи от насилие, което означава, че крадците са знаели комбинацията. Затова се предположи, че лорд Монтроуз е преместил на друго място дневниците си.
— Аз ви повярвах, уважаеми — обади се пралеля Мади. — Но за съжаление, по това време мнението ми нямаше особена тежест. Е, всъщност никога не е имало — добави тя, сбърчвайки нос. — Както и да е. Три дена преди Лукас да почине, имах видение и бях убедена, че не е починал от естествена смърт. За жалост, както обикновено, всички ме сметнаха за... луда. При положение че видението ми беше толкова недвусмислено: огромна пантера скочи върху гърдите на брат ми и разкъса гърлото му.
— Да, много недвусмислено — промърмори Лесли.
— А дневниците? — попитах аз.
— Не се намериха — обясни господин Бърнард. — А с тях изчезна и ключът за това ковчеже, който лорд Монтроуз залепи отзад на последния си дневник, което видях със собствените си очи.
Ксемериус запърха нетърпеливо с крила.
— Аз предлагам да престанем с дрънканиците на глупости и да го разбием с някой метален лост.
— Но... дядо получи инфаркт — каза Ник.
— Е, да, поне така изглеждаше. — Пралеля Мади въздъхна дълбоко. — На осемдесет години той рухна върху бюрото си в Темпъл. Явно моето видение не е било достатъчна причина, за да се назначи аутопсия. Ариста много ми се разсърди, когато настоях за това.
— Целият настръхнах — прошепна Ник, приближи се и се облегна на мен.
Известно време всички мълчахме. Само Ксемериус правеше във въздуха кръгчета около лампата на тавана и викаше:
— Стига сте се мотали!
Ала никой освен мен не можеше да го чуе.
— Станаха много случайности — каза накрая Лесли.
— Да — съгласих се с нея. — Лукас поръчва да зазидат ковчежето и случайно на следващия ден е мъртъв.
— Да, и случайно три дена преди това имам видение за смъртта му.
— И тогава случайно безследно изчезват и дневниците му — допълни Ник.
— И случайно ключът, който госпожица Лесли носи на врата си, изглежда точно като ключа за това ковчеже — каза господин Бърнард извинително. — Не можах да се спра да го гледам по време на цялата вечеря.
Изумена, Лесли хвана верижката си.
— Този тук? Ключът към сърцето ми?
— Но това не е възможно — изумих се аз. — Откраднах го от едно бюро в Темпъл някъде през XVIII век. Случайността би била малко прекалена, не мислите ли?
— Случайността е единственият всепризнат владетел на Вселената, е казал Айнщайн. А той знае за какво говори — цитира по памет пралеля Мади и се наведе заинтригувана напред.
— Това не го е казал Айнщайн, а Наполеон! — извика Ксемериус от тавана. — А на него му хлопаше дъската.
— Може и да се лъжа. Старите ключове много си приличат — рече икономът ни.
Лесли разкопча верижката си и ми подаде ключа.
— Определено си струва да се опита.
Подадох го на господин Бърнард. Всички заедно затаихме дъх, когато той коленичи пред ковчежето, мушна го в мъничката ключалка и той безпроблемно се завъртя.
— Невероятно! — прошепна Лесли.
Пралеля Мади кимна доволно.
— Нищо не е случайно! Всичко, всичко е съдба. А сега не ни измъчвайте повече и отворете капака, господин Бърнард.
— Един момент! — Поех дълбоко въздух. — Важно е всички присъстващи тук в стаята да запазят абсолютно мълчание относно това, което се намира в ковчежето.
Толкова бързо се променяха нещата: само допреди няколко дни се оплаквах от тайнствеността на пазителите, а сега самата аз създавах тайно общество. Оставаше само да изисквам от всички да завързват очите си, когато напускат стаята ми.
— Звучиш така, сякаш знаеш какво има вътре — обади се Ксемериус, който вече няколко пъти се опита да пъхне през дървото главата си в ковчежето, но всеки път се показваше отново и кашляше.