Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Да, и за щастие, хронографът работи. Както се уговорихме, разполагам с един час.
— Тогава хайде по-бързо, преди отново да се е разпищял и да е събудил цялата къща.
— Кой? — попитах тревожно.
— Малкият Хари. Май му растат зъби или нещо такова. Във всеки случай, вие като сирена.
— Чичо Хари?
— Ариста смята, че трябва да го оставим да плаче с възпитателна цел, иначе щял да се превърне в женчо. Но това направо не се издържа. Понякога се промъквам тайно при него, пък ако ще да става женчо. Когато му пея Лисицата открадна гъската, спира да плаче.
— Бедничкият чичо Хари. Бих казала, класически случай на психическа депривация* при детето. — Нищо чудно, че в наши дни беше обсебен да стреля по всичко, което се изпречеше пред мерника му — патици, елени, диви прасета и особено лисици! Беше председател на сдружение, което се бореше за възобновяването на легалния лов с гонки на лисици в Глостършър. — Може би трябва да му пееш нещо друго. И да му купиш плюшена играчка лисица.
* Състояние, възникващо в резултат на ограничаване на човека от удовлетворяване на основните му психически потребности. — Бел. прев.
Стигнахме незабелязано до библиотеката и когато Лукас заключи вратата след нас, въздъхна облекчено.
— Дотук добре.
В помещението почти нищо не се бе променило в моето време, само двете кресла пред камината имаха друга дамаска, шотландско каре, вместо кремави рози на зелен фон. Върху масичката между тях имаше чаена кана с подложка със свещ (за поддържане на топлината), две чаши и — затворих очи, а после отново ги отворих, но действително това не беше халюцинация — чиния със сандвичи! Никакви изсъхнали сладки! А вместо това истински, питателни сандвичи! Не можех да повярвам. Лукас се отпусна в едно от креслата и посочи мястото срещу себе си.
— Ако си гладна, можеш... — започна той, но аз вече бях сграбчила първия сандвич и го бях захапала.
— Спасяваш ми живота! — казах с пълна уста, после ми хрумна нещо: — Надявам се, че не са с пастърма?
— Не. Краставички и шунка. Изглеждаш уморена.
— Ти също.
— Все още не съм се възстановил след вълненията от вчера вечерта. Както казах, преди малко трябваше да си сипя едно уиски. Е, добре де, две. И през това време ми се изясниха две неща... да, да, спокойно си вземи и другия сандвич. И този път дъвчи по-бавно. Човек го хваща страх, като те гледа така.
— Продължавай — казах му. О, боже! Храната ми действаше толкова добре! Имах чувството, че никога не съм яла по-вкусни сандвичи. — Кои две неща са ти се изяснили?
— И така: първо, колкото и да са приятни, срещите ни трябва да се състоят много по-напред в бъдещето, възможно най-близо до годината ти на раждане, ако искаме да са ни от полза. Дотогава може би ще съм успял да разбера какво са планирали Люси и Пол, защо, и със сигурност тогава ще знам повече от сега. Което означава, че следващия път ще се видим през 1993-та. Тогава ще мога да ти помогна и за бала.
Да, това звучеше логично.
— И второ, планът ни ще успее само ако навляза по-надълбоко в управлението на пазителите, и по-точно, във Вътрешния кръг.
Закимах енергично. Не можех нищо да кажа, защото устата ми беше пълна.
— Досега амбициите ми в това отношение не бяха големи. — Погледът на Лукас се спря върху семейния герб на Монтроуз, висящ над камината. Меч, обвит от рози, а отдолу думите HIC RHODOS, HIC SALTA, което означаваше „Покажи какво наистина можеш“. — Макар че от самото начало позициите ми в ложата са добри, в крайна сметка фамилията Монтроуз е била сред учредителите през 1745-а и освен това съм женен за потенциална носителка на гена от родословната линия на Нефрит! Въпреки това нямах намерение да се ангажирам с ложата по-сериозно от необходимото... е, но нещата се промениха. Заради теб, Люси и Пол дори ще лижа з... ще се подмажа на шефа. Не знам дали ще се получи, но...
— Да, ще се получи! Дори ще станеш Велик пазител — казах и изтупах трохите от пижамата ми. С усилие потиснах доволното си изхълцване. Ах, колко прекрасно бе отново да съм сита. — Нека да помисля: през 1993 година ще станеш...
— Шшт! — Лукас се приведе напред и постави пръст върху устните ми. — Не искам да чувам. Може би не е умно от моя страна, но не искам да знам какво ми готви бъдещето, освен ако в конкретния случай не е от помощ. До следващата ни среща ми остават още трийсет и седем години, които искам да изживея... ами... колкото е възможно по-безгрижно. Можеш ли да ме разбереш?
— Да. — Погледнах го с тъга. — Да, дори много добре те разбирам. — При това положение явно не бе уместно да му разкажа за подозренията на пралеля Мади и господин Бърнард, че не е починал от естествена смърт. Винаги можех да направя това и през 1993-та. Облегнах се назад в креслото и опитах да се усмихна. — Тогава нека да поговорим за магията на гарвана, дядо. Има нещо, което все още не знаеш за мен.