Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Братовчедка ми завъртя театрално очи.
— Последния път те изключихме от играта, защото настояваше, че думата коткоухо съществува.
— Но тя наистина съществува. Това е ухото на котка. — Пралеля Мади се изправи и хвана Шарлот под ръка. — Но от мен да мине, днес няма да важи.
— Същото се отнася и за птицескок и кравесок — каза Шарлот.
— Но, зайче, със сигурност думата птицескок съществува — отвърна пралеля ни и ми намигна.
Прегърнах мама, преди да се кача с Лесли в стаята ми.
— Между другото, трябва да ти предам много поздрави от Фолк де Вилърс. Той искаше да знае дали си имаш гадже.
Може би беше по-добре да изчакам, докато Шарлот и пралеля Мади излязат от трапезарията, преди да й го съобщя, защото двете се заковаха на място и загледаха мама с любопитство.
— Какво? — Мама леко се изчерви. — А ти какво му отговори?
— Ами... че от цяла вечност не си излизала с никого и че последният тип, с когото се срещаше, непрестанно се чешеше по чатала, когато си мислеше, че никой не го гледа.
— Не си му казала такова нещо!
Засмях се.
— Не, не съм.
— О, да не би да говорите за онзи добре изглеждащ банкер, с който Ариста искаше да те събере? Господин Ичмен? — намеси се пралеля Мади. — Това със сигурност бяха срамни въшки.
Лесли се изкиска.
— Той се казваше Хичмен, лельо Мади. — Потръпвайки, майка ми разтри ръце. — Колко хубаво, че не проверих лично това със срамните въшки. Е, какво му каза наистина? Имам предвид на Фолк.
— Нищо. Ако ми се удаде възможност, да го попитам ли дали е обвързан?
— Да не си посмяла! — отвърна мама, а после се усмихна и добави: — Не е. Това го знам съвсем случайно от една приятелка, която има приятелка, която го познава... Не че това ме интересува.
— Неее, то е ясно — рече Ксемериус. Той прелетя от перваза на прозореца и се приземи насред масата за хранене. — Няма ли най-сетне да започваме?
Половин час по-късно Лесли вече бе информирана за най-новите събития, а Каролайн бе горда притежателка на едно истинско качествено плетено прасенце от 1929 година. Когато й разказах откъде го имам, тя поиска да го нарече Маргарет, в чест на лейди Тилни. Прегърнала прасенцето, тя заспа щастлива, след като най-сетне настана тишина.
Ударите от чука и длетото на господин Бърнард можеха да се чуят в цялата къща — никога не бихме успели да разбием стената тайно. Също както икономът и Ник не успяха тайно да качат ковчежето в стаята ми. Веднага след тях пралеля Мади се шмугна през вратата.
— Сгащи ни на стълбите — каза Ник извинително.
— И разпозна ковчежето — добави пралеля Мади развълнувано. — То принадлежеше на брат ми. Години наред стоеше в библиотеката и тогава, малко преди смъртта му, изведнъж изчезна. Смятам, че съм в правото си да разбера какво смятате да правите с него.
Господин Бърнард въздъхна.
— За съжаление, нямахме друг избор. Точно в този момент лейди Ариста и госпожа Гленда се прибраха вкъщи.
— Да, и при всички положения аз бях по-малкото зло, нали? — Пралеля Мади се засмя доволно.
— Най-важното е, че Шарлот не е усетила нищо — каза Лесли.
— Не е, не се притеснявайте. Тя се прибра бясна в стаята си, защото аз изписах думата картоножица.
— Което, както всеки знае, е ножица, с която се режат карти — обясни Ксемериус. — Без значение за какво му е нужно на някого това. Не трябва да липсва в нито едно домакинство.
Пралеля Мади коленичи на пода до ковчежето и прокара ръка по прашния капак.
— Къде го намерихте?
Господин Бърнард ме погледна въпросително и аз свих рамене. Щом като така и така беше тук, спокойно можехме да я посветим във всички тайни.
— Бях го зазидал по поръчение на брат ви — обясни икономът с изпълнен с достойнство тон. — Вечерта преди да почине.
— Едва вечерта преди да почине? — повторих като ехо.
Това беше новост и за мен.
— И какво има вътре? — поиска да узнае пралеля Мади.
Тя се бе изправила и се оглеждаше за място, където да седне. Когато не откри нищо по-подходящо, се настани до Лесли на ръба на леглото ми.
— Точно това е големият въпрос — вметна Ник.
— По-скоро големият въпрос е как да отворим ковчежето — отвърна господин Бърнард. — Защото ключът изчезна заедно с дневниците на лорд Монтроуз навремето при онзи обир.
— Какъв обир? — попитаха в един глас Лесли и Ник.
— В деня на погребението на дядо ви тук бе проникнато с взлом — обясни пралеля Мади. — Докато всички бяхме на гробищата, за да се простим с него. Беше толкова тъжен ден, нали, уважаеми?