Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Някакви необичайни произшествия? — осведоми се господин Марли.

Нека да помисля: цял следобед кроях конспиративни планове с дядо ми, въпреки забраната въведохме кръвта ми в хронографа и после отскочих в 1852 година, където имах конспиративна среща с лейди Тилни. Добре де, срещата беше всичко друго, но не и конспиративна, но въпреки това — забранена.

— Крушката присветваше от време на време — отвърнах. — И учих френски думи.

Господин Марли се наведе над дневника и записа с изискания си дребен почерк следното: 19:45 часът, Рубин се завърна от 1956-а, там е подготвяла домашните си, крушката е присветвала.

Потиснах смеха си. Е, да, установеният ред трябваше да се спазва. Със сигурност беше зодия Дева. Стреснах се, щом видях колко късно бе вече. Силно се надявах мама да не изпрати Лесли до тях, преди да съм се прибрала.

Но изглежда, господин Марли не бързаше. Тъкмо завърташе капачката на писалката си изнервящо бавно.

— Ще намеря пътя и сама — казах му.

— Не, забранено е — отвърна изплашено. — Разбира се, аз ще ви придружа до лимузината. — Адептът затвори дневника и се изправи. — И трябва да ви завържа очите, нали знаете?

Въздъхвайки, позволих да завърже черната кърпа над очите ми.

— Все още не ми е ясно защо не трябва да знам пътя до това помещение. — Независимо от това, че вече отдавна го знаех.

— Ами защото така пише в хрониките — отговори господин Марли изненадано.

— Какво? — извиках. — Името ми стои в хрониките, а също и това, че не трябва да знам пътя?

Сега в гласа му ясно личеше неудобство.

— Разбира се, там не пише вашето име, в противен случай през всичките тези години нямаше да обучаваме другия рубин, имам предвид госпожица Шарлот... — Той се прокашля и замлъкна, а до слуха ми достигна как отваря вратата. — Може ли? — попита, взе ръката ми и ме изведе навън в коридора.

Въпреки че не можех да го видя, бях убедена, че отново се е изчервил, защото имах такова усещане, сякаш вървя до някой радиатор.

— Какво по-точно е записано там за мен? — попитах.

— Извинете, но наистина не мога... вече казах повече от достатъчно.

Буквално можеше да се чуе как кърши ръце, или поне тази, с която не ме държеше. И този тип трябваше да е потомък на опасния Ракоци? Да си умреш от смях!

— Моля те, Лео — казах възможно най-мило.

— Съжалявам, но от мен няма да научите нищо повече.

Зад нас тежката врата се затвори. Господин Марли пусна ръката ми, за да я заключи, за което му бяха нужни цели десет минути. Опитах се да спестя малко време, като след това наложих по-бързо темпо на ходене, което изобщо не беше лесно със завързани очи. Господин Марли отново бе хванал ръката ми, което беше добре, защото в този лабиринт без лоцман много бързо щях да се блъсна в някоя стена. Реших да го полаская малко, едва ли щеше да навреди. Може би по-късно щеше да е склонен да ми издаде някоя и друга информация.

— Знаете ли, че лично се запознах с вашия прародител?

Ако трябваше да сме точни, дори го бях снимала, но за съжаление, не можех да му го кажа, защото веднага щеше да ме издаде, че съм носила забранени предмети в миналото.

— Наистина ли? Завиждам ви. Баронът трябва да е бил впечатляваща личност.

— Хм, да, много впечатляваща. — Действително! Страховит стар наркоман! — Той ме разпитва за Трансилвания, но за съжаление, не можах да му дам много сведения.

— Да, сигурно му е било тежко да живее в изгнание — каза господин Марли и веднага след това издаде доста пронизителен звук.

Плъх, помислих си и панически дръпнах превръзката от очите ми. Но не плъх бе причината за писъка на адепта, а Гидиън. Още по-небръснат от днес следобед, но с изключително интелигентен поглед. И толкова невероятно, безсрамно, невъобразимо красив.

— Аз съм — обяви той и се усмихна.

— Виждам — отвърна адептът начумерено, — Ужасно ме стреснахте.

Както и мен. Долната ми устна отново затрепери и забих зъби в нея, за да спра това. Тъпо същество!

— Можете да приключвате за днес, аз ще придружа Гуендолин до колата — заяви Гидиън и ми подаде ръка, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Аз надянах възможно най-величественото изражение на лицето си (доколкото е възможно това с предни зъби, забити в долната устна — вероятно изглеждах като някой бобър, ала все пак — величествен бобър!) и пренебрегнах ръката му.