Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Амбицирана си да подобриш нечий рекорд ли? — попита той.

Рязко се обърнах назад.

— Какво искаш от мен? — Лесли би се гордяла с изфучаването ми. — Наистина бързам.

— Исках да се уверя, че наистина си чула извинението ми от днес следобед. — От тона му бе изчезнала всякаква следа от подигравка.

Но не и от моя.

— Да, не го пропуснах — изсумтях. — Но това не означава, че съм го приела.

— Гуен...

— Добре де, не е нужно отново да казваш, че наистина ме харесваш. Аз също те харесвах, знаеш ли? Дори много те харесвах. Но вече край с това.

Затичах се нагоре по витите стъпала, колкото можах по-бързо. Накрая, стигайки върха им, съвсем бях останала без дъх. Идеше ми да се подпра на парапета, защото дишах тежко, но не исках да се изложа по този начин. Още повече че Гидиън изобщо не изглеждаше задъхан. Така че продължих, втурвайки се напред, докато той не ме хвана за ръката и не ме принуди да спра. Трепнах, защото пръстите му се сключиха около раната ми и тя започна отново да кърви.

— Нямам проблем с това, че ме мразиш. Честно — каза Гидиън, гледайки ме сериозно в очите. — Но узнах неща, които изискват двамата с теб да работим заедно. За да може ти... за да можем двамата да останем живи след цялата тази история.

Опитах да се освободя, но хватката му се затегна.

— И какви неща си узнал? — попитах, въпреки че ми идеше да извикам силно: „Ооох!“.

— Не съм съвсем сигурен. Но е напълно възможно да съм се заблуждавал, що се отнася до намеренията на Люси и Пол. Затова е важно ти... — Той млъкна, пусна ме и зяпна ръката си. — Това кръв ли е?

По дяволите! Сега в никакъв случай не трябваше да гледам виновно.

— Нищо страшно. Днес сутринта в училище се порязах на лист хартия. Ами... това е, а сега да се върнем на темата: докато не специфицираш... — Боже, колко съм горда, че ми хрумна тази дума! — ...какви неща уж си узнал със сигурност, няма да работя съвместно с теб.

Гидиън отново опита да хване ръката ми.

— Но раната изглежда сериозна. Дай да погледна... По-добре е да отидем при доктор Уайт. Може би все още не си е тръгнал.

— Значи, нямаш намерение да споделиш какво уж си узнал.

С протегната ръка го държах на разстояние от мен, за да не може да прегледа раната ми.

— Защото аз самият още не съм сигурен как точно трябва да тълкувам всичко това — отвърна Гидиън. И точно като Лукас преди малко, добави с отчаян тон: — Просто се нуждая от повече време.

— То кой ли не се нуждае? — Отново тръгнах по пътя си. Вече бяхме стигнали до ателието на мадам Росини, а от тук не оставаше много до изхода. — Довиждане, Гидиън. За съжаление, утре отново ще се видим.

Тайничко очаквах срещата ни. Той не ме спря, ала и не ме последва. И въпреки че с най-голямо удоволствие бих видяла изражението му, не се обърнах назад. А и щеше да е тъпо, защото по бузите ми отново се стичаха сълзи.

Ник ме чакаше на входната врата.

— Най-сетне! Исках да започнем без теб, но господин Бърнард каза, че трябва да те изчакаме. Той счупи казанчето на тоалетната в синята баня и после обяви, че трябва да разбие плочките там, за да може да го ремонтира. Тайната врата я залостихме отвътре. Хитро, нали?