Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Тръгна да търси лорд Антеш и го откри в една стаичка в казармата при портата да спори с лорд Арентес как ще е най-добре да разположат хората си.
— Вече са разбрали, че атаките, съсредоточени в една-две точки, не водят до нищо — казваше Антеш с тон, който подсказваше, че е на ръба на търпението. — Следващия път ще щурмуват на повече места едновременно. Отецът знае, че имат достатъчно войска да го сторят.
— Трябва ни втора линия — изсумтя Арентес. — Най-добрите ни хора ще чакат, готови за контраатака, в случай че врагът пробие.
— Ако врагът пробие, Алтор във всички случаи е загубен, милорд.
Видяха я и се умълчаха, върху лицето на Антеш се появи същото онова странно изражение, както когато ѝ се бе поклонил заедно с останалите. Арентес изглеждаше по-сдържан, може би отказваше да повярва на преувеличените истории, които обикаляха крепостната стена, сдържаност, която допадна на Рева.
— Проблем ли има, господа?
— Лордът на стрелците се опитва да наложи контрола си над моите хора, милейди — каза Арентес. — Командването на домашната гвардия и на градската стража бе дадено на мен. Вече немалка част от най-добрите ми хора бяха прехвърлени на стената, за да подпомогнат… аматьорските елементи на отбраната. Ако това прехвърляне продължи, способността ни да устоим на сериозна атака ще намалее драстично.
— А атаките, срещу които се изправяме досега, не бяха сериозни, така ли? — изсумтя Антеш, чието търпение съвсем бе изтъняло. — Милейди, съдбата на града зависи от отбраната на стените му. Ако ни щурмуват на няколко места едновременно…
Тя вдигна ръка.
— Господа, ако трябва да съм откровена, и двата подхода ми се струват добре аргументирани. — Пристъпи към картата, разстлана на масата между тях. „Ако градът не беше толкова голям…“ — Позволете да направя едно предложение — продължи тя и посочи казармите в центъра на Алтор. — Струва ми се безсмислено да държим толкова много хора там. Ако воларианците превземат част от стената, нашите войници няма да пристигнат навреме, за да ги отблъснат. От друга страна, ако разделим този контингент на четири части, по една за всяка четвъртинка от града, реакцията им при нужда ще е значително по-бърза. Предлагам домашната гвардия да се премести тук, при портата. Градската стража да бъде разделена на три и да заеме позиции по преценка на лорд Арентес.
Антеш разглежда още миг-два картата, после вдигна вежди към Арентес. Старият командир поглади заострената си брадичка, после кимна бавно.
— Подобна стратегия може би има своите… силни страни. — Взе шлема си от масата и се поклони. — По-добре да се заема с това без бавене, милорд, милейди.
— Мисля, че ви харесва — каза ѝ Антеш, след като Арентес излезе от стаята. — Виждам искрици в очите му, когато сте наблизо.
— Мерете си приказките, командире — смъмри го Рева, но без да влага много чувство. — Колцина загубихме днес?
— Трийсет и пет мъртви, двайсет ранени. Съотношението не е лошо, като се има предвид колко трупове се валят от другата страна на стената.
— Онези хора пращат робите си на смърт с лека ръка, и не само тях, а и свободните. Как е възможно такова безразличие да ражда лоялност?
— Лоялността и страхът често са едно и също нещо, особено на война. — Замълча, лицето му посърна. — Мога ли да попитам как е със здравето васалният лорд?
Рева прецени, че няма смисъл да крие истината.
— Васалният лорд умира. Ако Отецът е рекъл, може да изкара още месец.
— Разбирам. Съжалявам, милейди. Той… той се оказа добър човек, по-свестен от повечето, накрая.
— Краят още не е дошъл. — Вдигна брястовия си лък. — Дължите ми една история, милорд.
— Арен бил най-добрият майстор на лъкове в историята на Кумбраел — почна Антеш. Вървяха по източния участък на стената и Рева си напомняше да кима любезно на почтителните поздрави, да търпи зяпналите погледи и благоговейния шепот. — Може би най-добрият в целия свят. Толкова забележителни били уменията му и толкова неповторими лъковете, които правел, че според някои в направата им имало пръст и Мрачното. Според мен обаче той просто е бил изключително сръчен човек, който е влял творческата си енергия в един древен занаят. От най-ранна възраст изработвал чудесни лъкове, забележителни не само с точността и обсега си, но и с красотата си. — Антеш вдигна лъка си, изящен и масивен едновременно, средната част на дъгата излъскана от дългогодишна употреба. — Дългият лък е мощно оръжие и в простотата му има нещо приятно за ума, но Арен му добавил елегантност, успял някак да украси с резба дъгата, без да отнеме от силата ѝ. Естествено, лъковете му се продавали скъпо и прескъпо, макар че когато лордът на Кумбраел потропал на вратата му, Арен проявил благоразумието да изпълни една поръчка безплатно. — Погледът му се спря на нейния лък.