Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ще трябва да си вземат номерчета и да изчакат реда си, като всички останали — бе казал Рандъм.
— Не съвсем — спомням си, че му отвърнах. — Съюзниците на Файона и нещата, които се появяват по черния път са едно и също.
— А Кръга в Лорейн? — бе попитал Ганелон.
— И той. По този начин те се проявяват в Сенките. Идват от много далече.
— Вездесъщи копелета — бе възкликнал Рандъм.
Кимайки, се бях опитал да им обясня…
И така, дойдох до Тир-на Ногт. Когато луната изгря и призрачният лик на Амбър избледня в небесата — звездите прозираха под него, блед ореол обгръщаше кулите му, мънички отблясъци пробягваха върху стените му — аз чаках, чаках с Ганелон и Рандъм, чаках, изправен върху най-високата скала на Колвир — там, където грубо, от самия камък се бяха оформили трите стъпала…
Когато лунните лъчи ги докоснаха, очертанията на цялата стълба започнаха да придобиват форма. Простираше се над големия залив до онова място над морето, на което се издигаше призрачният град. Когато лунните лъчи я обляха изцяло със светлината си, стълбата стана толкова реална, сякаш винаги се бе намирала на това място и аз поставих крака си върху първото стъпало… Рандъм носеше пълен комплект Фигури, а моите бяха в жакета ми. Грейсуондир, изкован на лунни лъчи върху същия този камък, владееше особени сили в небесния град и аз го носех със себе си. Бях почивал цял ден, имах и тояга, на която да се подпирам. Разстоянието и времето мамеха… Стълбата през пренебрегващото Коруин небе започна някак си да се издига и веднъж започнало, движението нагоре не се извършваше по проста аритметична прогресия. Бях и тук, и там, бях изминал четвъртината път нагоре, преди от рамото ми да е изчезнало усещането за здраво стисналите го пръсти на Ганелон… Ако започнех прекалено съсредоточено да се взирам, в която и да е част от стълбата, тя изгубваше трептящата си непрозрачност и виждах океана някъде отдолу, наблюдаван сякаш през оптично стъкло… Изгубих представа за времето, въпреки че сякаш то бе спряло… Толкова дълбоко под вълните, колкото високо скоро щях да се озова над тях, отдясно в далечината, искрящи и сякаш сгушени в дълбините на морето се появиха очертанията на Ребма. Помислих си за Мойри, почудих се как ли е тя. Какво ли щеше да стане с нашия подводен двойник, ако Амбър някога паднеше? Дали образът щеше да остане непокътнат в огледалото на океана? Или сградите и останките щяха да бъдат превзети и разрушени по същия начин, проиграни на зарове в каньоните на подводното казино, над което се носеше нашата флотилия? Никакъв отговор от човекоудавящите, смущаващите Коруин вълни… макар че почувствах болка в хълбока си.
Достигнах до най-горната площадка на стълбата и влязох в призрачния град, така както някой щеше да влезе в Амбър, след като се изкачеше по голямото парадно стълбище, издигнато по обърнатата към морето страна на Колвир.
Облегнах се на перилата и отправих поглед към света.
Черният път водеше на юг. Не можех да го видя през нощта. Не че имаше някакво значение. Сега вече знаех на къде води. Или по-скоро накъде Бранд бе казал, че води. Тъй като той вече бе изчерпал всички жизненоважни причини, които можеха да го накарат да излъже, вярвах, че наистина знам накъде води пътя.
Както и да е.
От блясъка на Амбър и яркото и лъчисто великолепие на близкостоящите Сенки, нататък през постепенно смрачаващите се отрези на гледката, простиращи се надалече във всички посоки, все по-нататък и по-нататък през извиващия се пейзаж и още по-надалече, през места, които можеха да се видят само когато си пиян, упоен или сънуваш кошмари, и отново още по-нататък, прекосявайки местата, където аз спирам… Където аз спирам…
Как да обясниш простичко нещо, което съвсем не е просто…? Крайният субективизъм — предполагам, че именно оттук би трябвало да започнем — от твърдението, че не съществува нищо друго, освен собственото „аз“ или поне, че не можем истински да осъзнаем нищо друго, освен собственото си съществуване и преживявания. Мога да открия някъде там, в Сенките, всичко, което изобщо някога бих могъл да си представя. Всеки от нас е в състояние да го направи. Това, казано честно, не надвишава възможностите на егото. Може да бъде оспорвано и всъщност е, поне от повечето от нас, твърдението, че ние самите създаваме Сенките, които спохождаме от материята на нашето собствено съзнание, че в действителност съществуваме единствено ние самите, че Сенките, които прекосяваме, не са нищо друго освен външния израз на нашите собствени желания… Каквито и други достойнства да има подобно твърдение, то освен всичко обяснява до голяма степен доста добре отношението на семейството към хората, местата и нещата извън Амбър. А именно: ние сме тези, които правят играчките, а те — те са нашите играчки — със сигурност понякога доста опасно одухотворени, но това също е част от играта. Ние сме импресарии по дух, а това определя и отношенията помежду ни. Тъй като крайният субективизъм наистина има тенденцията да оставя човек леко объркан по въпросите за причинността, можем лесно да избегнем подобно объркване, като изобщо откажем да приемем състоятелността на тези въпроси. Повечето от нас в ръководенето на личните си дела, както често ми се е случвало да забележа, почти винаги отричат обективната истина и признават само практическите резултати като критерий за обясняване на нещата. Почти винаги…