Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
При все това… при все това съществува един обезпокоителен елемент в цялата картина. Има едно място, където Сенките полудяват… Когато съзнателно се провираш, пласт след пласт през Сенките, предавайки — отново съзнателно — частица от своето познание с всяка измината крачка, накрая стигаш до едно побъркано място, отвъд което не можеш да продължиш. Защо правим всичко това? Надявайки се на просветление, бих казал, или пък на нова игра… Но когато се озовеш на това място, а всички ние сме го правили, осъзнаваш, че си достигнал до крайния предел на Сенките или до крайния предел на собственото си аз — еднозначни понятия, както винаги бяхме смятали. Въпреки че сега…
Сега знам, че не е така, докато стоя, чакам пред Царството на хаоса и ви разкривам как стояха нещата, вече знам, че не е така. Но знаех достатъчно и тогава, през нощта в Тир-на Ногт, бях го знаел и по-рано, когато се сражавах с човека-козел в Черния кръг в Лорейн, бях го знаел и през онзи ден във фара на Кабра, след бягството ми от тъмницата в Амбър, когато се взирах в опустошения Гарнат… Знаех, че това не беше всичко. Знаех го, защото бях наясно, че черният път продължава и отвъд онова място. Той минаваше през лудостта, спускаше се към хаоса и продължаваше нататък. Нещата, които пътуваха по него, идваха отнякъде, но не бяха мои неща. По някакъв начин аз самият бях спомогнал да им се разреши правото на преминаване, но те не бяха породени от моята представа за реалността. Те принадлежаха сами на себе си или на някой друг — това вече нямаше кой знае какво значение — и прояждаха дупки в тази малка метафизика, която бяхме изтъкали над времето. Бяха навлезли в нашата територия, не принадлежаха на това място, заплашваха го, заплашваха и нас. Файона и Бранд бяха достигнали отвъд всичко и бяха открили нещо там, където никой от нас останалите не бе вярвал, че изобщо съществува каквото и да било. Освободената опасност до известна степен бе оправдана от полученото доказателство: не бяхме сами, нито пък в действителност сенките бяха наши играчки. Независимо какви точно бяха взаимоотношенията ни със Сенките, не можех повече да гледам на тях в старата светлина…
И всичко това, само защото черният път водеше на юг и продължаваше отвъд края на света, където аз самият спирах.
Тишина и сребърни нишки… Отдалечавайки се от перилата, подпрян на тоягата си прониквам в тревожния град през изпредената от мъгла, изтъкана от омара, оцветена от лунна светлина призрачна тъкан… Призраци… Сенки на сенките… Живи образи на вероятността… Може би да-та и може би не-та… Изгубената вероятност… Спечелената отново вероятност…
Вървя през алеята… Силуети, лица, доста от тях познати… Какво се канеха да правят? Трудно беше да се каже… Някои устни се движеха, на някои лица се четеше оживление. Думите им не бяха предназначени за мен. Преминавам през тях съвсем незабелязано.
Ето… Още един такъв силует… Сам, но в очакване… Пръстите развързват минутите и ги запращат надалече… Лицето, обърнато настрани, искам да го видя… Знак, че аз или ще… или трябва… Тя седи на каменна пейка под едно чепато дърво… Втренчила поглед по посока на двореца… Очертанията й са ми доста познати… Приближавайки се, виждам, че това е Лорейн… Тя продължава да се взира в някаква точка през мен и не ме чува, когато й казвам, че съм отмъстил за смъртта й.