Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Обиколка покрай задната част, просто за да видя оттам и градините отзад, отново, тъй като те наистина са прекрасни на нормална лунна светлина в истинския Амбър.
Още няколко силуета, говорят, прави са… Не се долавя никакво друго движение, освен моето собствено.
… Усетих, че нещо ме тегли надясно и тъй като човек никога не трябва да подценява неочакваните предчувствия, тръгвам.
… Към един гъсталак от висок жив плет, малко празно пространство в средата, ако вече не е обраснало и то… Много отдавна тука имаше…
Два силуета, които се прегръщат вътре. Разделят се, когато започвам да се отдалечавам… Не ми влиза в работата, но… Дирдри… Единият силует е на Дирдри. Знаех кой щеше да се окаже мъжът още преди той да се обърне. Това е една жестока шега от страна на силите, които управляваха сребърните нишки и тишината… Назад, назад, далече от живия плет… Завой, препъвам се, изправям се отново, вървя, далече, сега, бързо…
Гласът на Рандъм:
— Коруин? Добре ли си?
— По-късно! По дяволите! По-късно!
— Остава още малко до зазоряване, Коруин. Мисля, че е добре да ти припомня…
— Смятай, че вече си ми припомнил!
По-далече сега, бързо… В Тир-на Ногт времето също е сън. Малко успокоение, но все пак по-добре, отколкото никакво. Бързо сега, по-далече, върви, отново…
… Към двореца, прекрасна архитектура, сътворена от ума или духа, по-реално осезаема, отколкото всичко реално някога е било… Преценките на съвършеното са чисти празнословия, аз трябва да разбера същността… Това трябва да е незначителният финал, за който именно бях доведен дотук. Не спирам, за да вдигна тоягата си оттам, където бе паднала този път, сред блещукащите треви. Знам къде трябва да отида, какво трябва да направя. Явно трябва да го направя сега, въпреки че логиката в разсъжденията, които ме бяха обзели, съвсем не е на буден човек.
Бързо, катеря се, нагоре към задния портал… Разкъсващата болка се връща отново… През прага, в…
В отсъствието на звезден блясък и лунна светлина. Осветлението е разсеяно, сякаш се рее и събира безцелно. В местата, до които не достига, цари абсолютен мрак, тайнствени, огромни части от стая, зала, килер и стълби.
Между тях, през тях, почти тичайки вече… Едноцветието на дома ми… Обзема ме мрачно предчувствие… Сега черните места изглеждат като дупки в този отрязък от действителността… Страх ме е да преминавам прекалено близо. Ако падна вътре и изчезна…
Завой… Пресичам… Най-накрая… Влизам… Тронната зала… Мракът се спуска на огромни талази там, където очите ми би трябвало да долавят очертанията на самия трон…
Там, обаче, нещо се движи…
Течение отдясно, докато напредвам.
Мракът се повдига от течението.
Пред погледа ми изникват стъпала в ботуши, после целите крака, приличащи на пресовано отпред, близо до основата, I.
Грейсуондир се озовава в ръката ми, попадайки в един отрязък от светлина, той възобновява измамливата за окото способност да променя формата си и се удължава, придобивайки свой собствен блясък…
Поставям левия си крак върху стъпалото, слагам лявата ръка върху коляното си. Разконцентриращо, но поносимо е пулсирането на заздравяващата ми рана. Чакам мрака, празнотата да се отдръпне, подобно на завеса пред театралното представление, с което бях натоварен тази нощ.
И тя се плъзга настрани, разкривайки длан, ръка, рамо, Ръката представлява блестящо метално нещо, плоскостите й приличат на стени на шлифован диамант, китката и лакътят удивително изтъкани от сребърни жици, прикрепени с искрици от пламък, самата ръка, стилизирана, само скелета, швейцарска играчка, едно механично насекомо, безгрешно, безпощадно и красиво по свой начин…
Ръката се отмества встрани и разкрива останалото от мъжа…
Бенедикт стои невъзмутим до трона, лявата му, човешка ръка е поставена леко върху него. Той се навежда към трона. Устните му се движат.
Тронът се плъзга встрани и разкрива човека в него…
— Дара!
Извърната надясно, тя се усмихва, кимва на Бенедикт, устните й се движат. Приближавам и протягам Грейсуондир, докато острието му не се опира леко във вдлъбнатината под гръдната й кост…