Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Но в моя власт бе да бъда чут тук… Той висеше в ножницата отстрани.
Изтеглям Грейсуондир, вдигам острието му над главата си, където лунната светлина превръща шарките му в жива вълна. Поставям го на земята между нас.
— Коруин!
Тя отмята глава назад, косата й хвърля огненочервени отблясъци под лунната светлина, очите й ме фокусират.
— Откъде идваш? Подранил си.
— Мен ли чакаш?
— Разбира се. Каза ми да…
— Как се озова на това място?
— На пейката ли…?
— Не, в този град.
— Амбър? Нищо не разбирам. Ти самият ме доведе. Аз…
— Щастлива ли си тук?
— Знаеш, че съм, стига да съм с теб.
Не бях забравил равните й зъби, едва забележимите лунички под прозрачния воал от светлина.
— Какво точно се случи? Много е важно. Престори се за миг, че не знам и ми разкажи всичко, което се случи с нас след битката в Черния кръг в Лорейн.
Намръщи се. Изправи се. Извърна се настрани.
— Тогава се скарахме — започна тя. — Ти ме последва, прогони Мелкин и разговаряхме. Разбрах, че съм сгрешила и дойдох с теб в Авалон. Там брат ти Бенедикт те убеди да говориш с Ерик. Не се сдобрихте, но ти се съгласи да сключиш примирие, заради нещо, което той ти каза. Ерик се закле да не ти вреди, а ти се закле да защитаваш Амбър. Бенедикт беше свидетел и на двете клетви. Останахме в Амбър, докато се сдоби с някакви химикали, след което отидохме на някакво друго място, откъдето ти купи странни оръжия. Спечелихме битката, но сега Ерик лежи ранен. — Тя се изправи и се обърна към мен. — Мислиш да сложиш край на примирието? Така ли е, Коруин?
Поклатих глава и въпреки че знаех много добре какво ще последва, протегнах ръце да я прегърна. Исках да я притисна в обятията си — въпреки факта, че единият от нас просто не съществуваше, не би могъл да съществува — и когато преодолея едва доловимото разстояние, което разделяше плътта ни, да й кажа, че каквото и да се беше случило или щеше да се случи…
Ударът не беше силен, но ме накара да изгубя равновесие. Лежах върху Грейсуондир… Тоягата ми бе отхвръкнала на няколко крачки от мен и лежеше на тревата. Когато се надигнах на колене видях, че цветовете са се изпарили от лицето й, очите й, косата й. Устните й шепнеха призрачни думи, докато тя извръщаше глава с търсещ поглед. Прибрах Грейсуондир в ножницата, вдигнах тоягата и се изправих отново на крака. Погледът й преминаваше през мен, беше се взряла в нещо отзад. Лицето й постепенно се успокои, тя се усмихна и се затича напред. Отдръпнах се встрани и се обърнах, наблюдавах как тя се спуска към мъжа, който се приближаваше, видях я притисната в обятията му, вперила поглед в лицето му, докато той се навеждаше към нея. Щастлив призрак, сребърна роза на яката на дрехата му, целуваше я, никога нямаше да разбера кой беше този мъж, сребърни нишки се стелеха върху тишината и сребърни нишки…
Отдалечавам се… Без поглед назад… Пресичам алеята…
Гласът на Рандъм:
— Коруин, добре ли си?
— Да.
— Нещо интересно да става?
— После, Рандъм.
— Извинявай.
И внезапно искрящата стълба, водеща към градината на двореца… Нагоре по нея и после надясно… А сега бавно и спокойно през градината… Навсякъде около мен трептят върху стъблата си призрачни цветя, призрачни храсти изливат цветчетата си, подобно на пяна от противопожарен кран. Без цветове, всичко… Очертано е само най-главното, различната степен на яркост на луминисцентните отблясъци определят силата, с която отделните предмети привличат окото. Само най-главното. Не е ли Тир-на Ногт една по-особена област от Сенките в реалния свят, завладяна от инстинктивните импулси — един проектиран в небето психологически тест, може би дори терапевтичен метод? Въпреки сребърните нишки, бих казал аз, ако това действително е късче от душата, нощта е прекалено тъмна… И безмълвна…
Вървя… Покрай фонтаните, пейките, горичките, изкусяващите беседки, залутани в живия плет… Минавам през алеите, с обикновена крачка нагоре, по малките мостове… Покрай езерцата, между дърветата, покрай старинни скулптурни фигури, голям заоблен речен камък, слънчев часовник (може би лунен тук?), завой надясно, после право напред, завой, след известно време, северният край на двореца, сега завой наляво, през двора с надвиснали балкони, повече призраци тук-там по тях, зад тях, вътре…