Изповядвам

48

Сестра ми почина петнайсет дни след разговора с господин Беренгер. Не знаех, че е била бол­на, както се случи и с майка. Мъжът й ми каза, че никой не е знаел, дори самата тя. Току-що беше навършила седемдесет и една години и макар че не я бях виждал отдавна, легнала в ковчега, ми се стори все същата елегантна жена. Адриа не знаеше какво чувства: мъка, безразличие, нещо странно. Не знаеше какво точно изпитва. Беше по-загрижен заради сърдитото лице на Сара, отколкото за това какви чувства изпитва към Даниела Амато де Карбонел, както пишеше в некролога.

Не й казах Сара, почина сестра ми. Когато Тито Карбонел ми се обади да ми съобщи, че е починала майка му, очаквах по-скоро да ми каже нещо за цигулката и няколко секунди не можах да разбера какво ми казва, а беше нещо толкова просто, в траурната зала на „Лес Кортс“ е, ако желаеш да дойдеш, ще я погребем утре, а аз затворих телефона и не казах Сара, почина сестра ми, защото си мисля, че щеше да кажеш ти имаш сестра? Или нямаше да кажеш нищо, защото по онова време ние с теб не си говорехме.

В траурната зала имаше много хора. На гробището в Монтжуик452 бяхме двайсетина души. Нишата453 на Даниела Амато е с прекрасна гледка към морето. За какво ли ще й послужи, чух, че каза някой зад мен, докато работниците запечатваха нишата. Сесилия не дойде, или не бяха й съобщили или вече беше умряла. Господин Беренгер през цялото време се преструваше, че не ме вижда. А Тито Карбонел застана до него сякаш за да маркира територия. Единственият, който ми се стори объркан и натъжен от тази смърт, беше Алберт Карбонел – беше станал вдовец, без да има време да свикне с мисълта за сполетялата го голяма самота. Адриа го беше виждал само два пъти в живота си, но му стана малко мъчно за този съкрушен и видимо състарен човек. Докато вървяхме надолу по дългите алеи на гробището, Алберт Карбонел се приближи до мен, хвана ме за ръката и ми каза благодаря, че дойде.

– Разбира се, как иначе. Мъчно ми е.

– Благодаря. Може би си единственият, на когото му е мъчно. Другите вече си правят сметките.

Млъкнахме; и докато стигнем до мястото, където бяхме оставили колите, се чуваше шумът от стъпките на групата по пръстта на пътеката, примесен с шушукания на ухо, с някоя ругатня по адрес на барселонската задуха, с несдържана кашлица. Точно тогава, почти на ухото, сякаш искаше да се възползва от случая, Алберт Карбонел ми каза внимавай с този лисугер Беренгер.

– Той работил ли е с Даниела в магазина?

– Два месеца. И Даниела го изхвърли оттам. Оттогава се намразиха до смърт и не пропускаха случай да си го напомнят.