Съдбовният кораб [bg]

Квит. Представата на едно момче. Но душата на Парагон винаги беше била душа на момче — захвърлено и изоставено. Вероятно само друго момче бе могло да спечели любовта и приятелството му, както бе направил Кенит. Вероятно само момче, което беше малтретирано и пренебрегвано като Парагон, бе могло да стои до Кенит през дългите дни на Игротовото господство над него. Но Парагон бе останал момче, винаги момче, с момчешка логика, докато Кенит беше израснал в мъж. Мъжът можеше да приеме трудни истини и да знае, че животът рядко е справедлив или честен. И друга тежка истина — най-краткият път между един мъж и целта му, често е една лъжа.

— Мислиш, че я обичам? — попита невярващо Кенит. — Как бих могъл? Парагон, тя не е кръв от кръвта ми. Какво можем да споделим? Спомени? Аз не мога. Вече поверих всичките на теб. Ти притежаваш сърцето ми, корабе, както винаги. Обичам те, Парагон. Само теб. Корабе, аз съм теб и ти си мен. Всичко, което съм, или което бях, е заключено вътре в теб. Все още на сигурно и скришно място… освен ако не си го разкрил пред други? — Кенит зададе въпроса си внимателно.

— Никога — отдадено заяви корабът.

— Е, това е добре. Засега. Но и двамата знаем, че има само един начин, по който ще са завинаги в безопасност. Само един начин да запазим тайните си скрити.

Думите му бяха последвани от тишина. Кенит я остави. В него растеше спокойствие, увереност. Никога не трябваше да се усъмнява в Парагон. Корабът му му беше верен както винаги беше бил. Той сграбчи тази мисъл и я остави да поникне в сърцето му. Стопли се на топлината ѝ и сподели тази увереност с Парагон. Само за настоящия момент, той си позволи да обича кораба както някога. Обичаше го с непоклатимата вяра, че Парагон ще реши да направи онова, което беше най-добро за Кенит.

— А екипажът ми? — изморено попита Парагон.

— Вземи ги с теб. — Кенит отправи предложението нежно. — Служили са ти по най-добрия за тях начин. Задръж ги завинаги на сигурно вътре в теб. Никога не се разделяй с тях.

Парагон пое дъх.

— Умирането няма да им хареса. Никой от тях не иска да умре.

— Но двамата с теб знаем, че на хората им трябва малко време, за да умрат. Ще го преодолеят.

Този път колебанието му бе още по-продължително.

— Не знам дали наистина мога да умра. — Спря, за да си поеме нов дъх. — Последният път дори не можах да остана там долу. Виждаш ли, дървото иска да плава. — По-продължителна пауза. — А и Брашън също е заключен там долу. Дадох му едно малко обещание, Кенит. Обещах му, че няма да го убивам.

Кенит свъси замислено вежди и остави Парагон да усети преднамереното му обмисляне на проблема. Най-накрая любезно му предложи: