Лебедова песен [bg]

57

Джош бутна Суон.

— Добре ли си?

— Да. — Тя вдигна деформираната си глава от гънките на палтото. — Все още не съм мъртва.

— Само проверявам. Много си мълчалива цял ден.

— Размишлявах.

— О. — Джош погледна към Убиец, който бягаше напред по пътя. Кучето спря и изджафка, за да го настигнат. Муле нямаше как да върви по-бързо, затова гигантът държеше хлабаво юздите му. Ръсти се тътреше до каруцата с нахлупена на главата му каубойска шапка и свит под дебелото си палто.

Каруцата на „Пътуващо представление“ скърцаше по заобиколения от гъста гора път. Облаците като че ли висяха точно над дърветата, а вятърът беше спрял да духа — милостиво и рядко явление. Джош знаеше, че времето е непредвидимо — в един и същи ден можеше да има виелица и гръмотевична буря, а на следващия спокойните ветрове да се превърнат в торнада.

През последните два дни не бяха видели нищо живо. Бяха стигнали до един срутен мост и трябваше да заобиколят няколко километра, за да се върнат на главния път. Малко по-нататък този път беше блокиран от паднало дърво, така че трябваше отново да заобикалят. Но днес, преди около четири-пет километра, бяха минали покрай дърво, на ствола на което пишеше „КЪМ МЕРИС РЕСТ“. Джош въздъхна от облекчение. Поне вървяха в правилната посока и градът не можеше да е много далеч.

— Мога ли да те попитам за какво си мислиш? — настоя да разбере гигантът.

Суон сви слабите си рамене под палтото и не отговори нищо.

— Дървото — каза той. — За него, нали?

— Да. — Ябълковите цветове, които падаха в снега, и пъновете продължаваха да я преследват — живот насред смъртта. — Мисля много за него.

— Не знам как го направи, но… — Джош поклати глава. „Правилата на света се промениха — помисли си той. — Сега царуват мистериите.“ Заслуша се в скърцащите оси и в хрущящите в снега копита на Муле, след което попита: — Какво е… какво е чувството?

— Не знам. — Поредното свиване на рамене.

— Естествено, че знаеш. Няма нужда да се срамуваш. Направи нещо чудесно и искам да разбера какво е чувството.

Суон продължи да мълчи. Петнадесет метра напред, Убиец излая няколко пъти. За момичето това беше сигнал, че пътят е чист.

— Чувството е… сякаш бях фонтан — отвърна тя. — И дървото пиеше. Сякаш бях огън и за минута… — вдигна деформираното си лице към натежалото небе — … си помислих, че мога да погледна нагоре и да си спомня как изглеждаха звездите в мрака… като обещания. Така се почувствах.

Почувстваното от Суон беше непознато за сетивата на Джош, но той разбираше какво има предвид за звездите. Не ги беше виждал от седем години. През нощта царуваше единствено безкраен мрак, сякаш небесните лампи бяха изгорели.