Лебедова песен [bg]

— О, разбира се! Разбира се! Само трябва да извадя куршума! — Той се засмя на ръба на истерията. — Сестра, куршумът може да е навсякъде! С какво ще спра кръвта? Как да извадя проклетото нещо… с пръсти ли?

— Имаме ножове — каза му Робин. — Можем да ги нагреем в огъня. Това ги почиства, нали?

— Няма такова нещо като „чисто“ в подобни условия! Господи, не знаеш какво ме молиш да направя!

— Не те моля. Нареждам ти. Направи го, док.

Хю потърси подкрепа от Пол и Сестрата, но те нямаха какво да направят за него.

— Не мога — прошепна с дрезгав глас той. — Моля те… ще го убия, ако се опитам да извадя куршума.

— Със сигурност ще умре, ако не го сториш. Аз съм водачът тук. Когато дам дума на някого, я спазвам. Бъки беше прострелян, защото го изпратих навън с още няколко момчета да спрат преминаващ камион. Но той още не беше готов да убива и не беше достатъчно бърз, за да избегне куршум. — Робин отново навря пистолета в гърлото на Хю. — Аз съм готов да убивам. Правил съм го и преди. Виж, обещах на Бъки да направя всичко по силите си за него. Така че… ще извадиш ли куршума, или да ви избия всичките?

Хю преглътна. Очите му се навлажниха от страх.

— Има много… много неща, които съм забравил.

— Спомни си ги. Бързо.

Лекарят се тресеше. Затвори очи и ги отвори отново. Момчето все още беше пред него. Цялото му тяло туптеше с ритъма на сърцето му. „Какво си спомням? — запита се той. — Мисли, мамка му!“ Нищо не му идваше, всичко беше една мъглива бъркотия. Младежът чакаше с пръст на спусъка. Хю осъзна, че ще се наложи да действа инстинктивно и Бог да им беше на помощ, ако се провали.

— Някой… трябва да ми помага — съумя да каже накрая той. — Вече не мога да пазя равновесие. Ще ми трябва и светлина. Трябва да имам светлина, колкото е възможно по-силна. Нуждая се още от… — „Мисли!“ — … три-четири остри ножа с тесни остриета. Натъркайте ги с пепел и ги сложете в огъня. Искам парцали и… о, Господи, трябват ми клампи, форцепси, сонди… не мога да убия това момче, проклети да сте! — Очите му направо пламнаха срещу Робин.

— Ще ти донеса тези неща. Без медицинските простотии. Но ще ги заменя с други.

— И шльокавица — каза Хю. — Тубата. За момчето и за мен. Искам пепел, с която да си измия ръцете. Ще ми трябва и кофа, в която да мога да повърна. — С треперещата си ръка избута револвера настрани от гърлото си. — Как се казваш, млади човече?

— Робин Оукс.

— Добре, господин Оукс. Когато започна, не искам да ме докосваш с пръст. Без значение какво правя, без значение какво си мислиш, че трябва да направя. Ще съм достатъчно изплашен за двама ни. — Хю погледна раната и потръпна. Беше много, ама много неприятна. — С какво оръжие е бил прострелян?

— Не знам. Вероятно с пистолет.

— Това не ми говори абсолютно нищо за размера на куршума. О, Господи, това е безумие! Не мога да извадя куршум от рана, която е толкова близо до… — Револверът отново беше насочен в него. Хю видя, че пръстът на младежа беше готов да дръпне спусъка. Близостта му до смъртта го накара да издигне отново арогантната фасада, зад която се беше крил в Амарило. — Разкарай този револвер от лицето ми, малка свиня такава — каза той и Робин примига насреща му. — Ще направя каквото мога… но не обещавам чудеса, нали разбираш? Е? Какво дремеш? Донеси ми нещата!