Лебедова песен [bg]

— Така ли? Е, нямате късмет. Храната никаква я няма в Мерис Рест. Хората там гладуват, а езерото им пресъхна преди около пет месеца. Пият разтопен сняг, също като всички останали.

— Снегът е радиационен — каза Хю. — Пиенето на разтопен сняг ще ви убие.

— Ти какъв си? Експерт някакъв?

— Не, но съм — бях — лекар и знам какво говоря.

— Лекар? Какъв лекар?

— Хирург — отвърна Хю с изпълнен с гордост глас. — Бях най-добрият хирург в Амарило.

— Хирург? Имаш предвид, че си оперирал болни хора?

— Точно така. И никога не съм губил пациент.

Сестрата се осмели да направи крачка напред. Младежът мигновено сложи ръка на револвера на колана под палтото му.

— Слушай — започна тя, — хайде да престанем с глупостите. Вече взе всичко, което имаме. През останалата част от пътя ще вървим… но си искам стъкления пръстен обратно. Искам го веднага. Ако смяташ да ме убиваш, по-добре го направи, защото или ще ми дадеш моето, или сама ще си го взема.

Младежът не помръдна, а ястребовият му поглед я предизвика.

„Време е за действие!“, помисли си клошарката и сърцето ѝ заби бързо в гърдите ѝ. Тя посегна към него, но онзи неочаквано се разсмя и отстъпи назад. Той вдигна пръстена, сякаш имаше намерение да го разбие в пода на пещерата.

— Недей — извика Сестрата. — Моля те, недей.

Ръката му остана във въздуха. Клошарката се подготви да се спусне да го хване, ако младежът разтвореше пръсти.

— Робин? — обади се някакъв слаб глас от дъното на пещерата. — Робин?

Момчето изгледа Сестрата с непоколебим и проницателен поглед, след което примига, свали ръка и ѝ подаде пръстена.

— Ето. Така или иначе не струва пукната пара.

Тя го взе и изпита огромно облекчение.

— Никой от вас няма да си отиде — заяви младежът. — Особено ти, докторе.

— А? — Хю беше ужасен.

— Върви в дъното на пещерата — нареди водачът на момчетата. — Всички отидете. — Пленниците се поколебаха. — Веднага — изрева той с глас, който не търпеше неподчинение.

Тримата изпълниха нареждането му и след малко Сестрата видя още няколко фигури в дъното на залата. Три от тях бяха момчета с Маската на Йов в различни фази на развитие — едното едва успяваше да държи деформираната си глава изправена. На пода в ъгъла, на легло от слама и листа, лежеше кестеняво момче на десет-единадесет години, чието лице лъщеше от трескава пот. Върху белите му гърди беше наложен компрес от мазни листа, точно под сърцето; около тях беше текла кръв. Раненото хлапе се опита да вдигне глава, когато ги видя, но нямаше достатъчно сила.

— Робин? — прошепна то. — Там ли си?

— Тук съм, Бъки. — Младежът се наведе над него и отметна мократа му коса от челото.

— Боли ме… много ме боли. — Бъки се разкашля и на устните му се появи пенеста кръв. Робин побърза да я избърше с листо. — Няма да ме оставиш да изляза навън, когато е тъмно, нали?