Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Ти си Мургейз, кралицата на Андор? — каза мъжът с клюнестия нос преди тя да успее да поиска обяснение. Гласът му беше дрезгав и той сливаше думите така, че тя едва го разбра. Не дочака отговора й. — Ти ще дойдеш с мен. Сама — добави той, след като Таланвор, Ламгвин и господин Джил пристъпиха напред. Стрелците с арбалетите надигнаха оръжията си; тежките стоманени стрели, изглежда, бяха предназначени да пробиват дупки и в броня.
— Не възразявам хората ми да останат тук, докато се върна — отвърна тя много по-спокойно, отколкото се чувстваше. Кои бяха тези хора? Тя познаваше говора на всеки народ, познаваше оръжието на всяка държава. — Сигурна съм, че ще се погрижите съвсем задоволително за моята сигурност, капитан…?
Той не съобщи името си, а само й даде учтиво знак да го последва. За нейно огромно облекчение Таланвор не възрази, въпреки изпепеляващия си поглед. А за нейно огромно раздразнение господин Джил и Ламгвин отстъпиха едва след като погледнаха него.
В коридора войниците се престроиха около нея, с мъжа с клюнестия нос и двамата стрелци с арбалети начело. Така скоро след битката да обикалят незащитени й се стори повече от глупаво — можеше да са останали отказали се да се предадат, които да отвлекат заложници или да убият всеки, когото видят. Искаше й се да повярва, че е така.
Тя се опита да заговори офицера, но той не промълви и дума повече, не забави широката си крачка, нито извърна глава към нея и тя се отказа. Никой от войниците дори не я погледна. Бяха мъже с корави лица, като тези, които тя познаваше от своята гвардия, мъже, срещали битката неведнъж. Но кои бяха? Ботушите им биеха по каменните плочи на пода в зловещ барабанен ритъм, подсилен от ека на празните коридори. Нямаше почти никакъв цвят наоколо, нищо за украса освен тук-там гоблени, показващи Бели плащове в кървави битки.
Разбра, че я водят към покоите на лорд-капитан командира, и й се догади. Почти бе привикнала да приема с удоволствие този път, докато Педрон Ниал бе жив; започнала беше да изпитва ужас от него в няколкото дни след смъртта му — но след като завиха на поредната пресечка, се сепна при вида на около двайсетина лъконосци, маршируващи зад командира си — мъже в торбести панталони и кожени нагръдници, боядисани на хоризонтални ивици в синьо и червено. Всеки от мъжете носеше конична стоманена шапка с було от тънка сива стомана, което покриваше лицата им до брадичките; тук-там под булата провисваха краищата на мустаци. Командирът на лъкометците отдаде чест на водача на нейната стража, който само вдигна ръка в отговор.
Тарабонци. Не беше виждала тарабонски войник от много години, но тези мъже или бяха тарабонци въпреки необичайните напречни ивици, или тя щеше да си изяде пантофите. Но все пак й се стори безсмислено. Тарабон се беше превърнал в самия оживял хаос, раздираше се от гражданска война между сто враждуващи страни, между претенденти за трона и Заклети в Дракона. Тарабон никога не би могъл да предприеме този щурм срещу Амадор сам. Освен ако — което й се струваше повече от невъзможно — някой от претендентите не се бе наложил над всички останали, включително и над Заклетите в Дракона, и… не, това беше невъзможно и освен това не обясняваше тези странно въоръжени войници, нито онзи крилат звяр или…
От друга страна, неведнъж бе виждала странни неща. И неведнъж беше изпитвала гадене.
Завиха в следващия коридор и тя се озова пред две жени.
Едната беше слабичка, ниска като всяка кайриенка и по-мургава от всяка тайренка, в синя рокля, свършваща доста над глезените й; сребърна мълния прорязваше червения й корсаж и широките й поли. Другата жена, облечена в груба тъмносива вълнена рокля, стърчеше над повечето мъже и бе със златиста коса до раменете, сресана до блясък, и с големи, изплашени зелени очи. Сребърна каишка свързваше сребърната гривна на китката на по-ниската жена със сребърния нашийник на по-високата.
Двете се дръпнаха от пътя на охраната на Мургейз и когато офицерът с клюнестия нос промърмори: „Дер-сулдам“ — на Мургейз й се стори, че е това; трудно й беше да го разбере от размазания му говор — когато го измърмори почти с презрение, мургавата жена леко сведе глава, дръпна каишката и златокосата жена се смъкна на пода и опря длани на плочките. След като Мургейз и охраната й ги подминаха, тъмната жена потупа нежно другата по главата, все едно че беше кучето й, и още по-лошо — коленичилата жена вдигна към нея поглед, изпълнен с доволство и благодарност.
На Мургейз й се догади още повече. Не стигаше това животинско раболепие, но тя бе сигурна, че потупаната по главата жена може да прелива. Невъзможно! Тя продължи да крачи като в мъгла, зачудена дали всичко това не е сън, кошмар някакъв. Молеше се дано да се окаже кошмар. Отново спряха, за да направят път на други войници, този път в червено-черни брони, и след това…