Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Залата за аудиенции на Педрон Ниал — сега на Валда, или по-точно на този, който бе превзел крепостта — се беше променила. Огромният златен слънчев изгрев си беше останал, вграден в пода, но всичките пленени знамена на Ниал, които Валда бе запазил все едно че са негови лични трофеи, бяха изчезнали, както и цялата мебелировка, с изключение на скромния стол с висок гръб, използван от Ниал и след това от Валда, сега ограден от два високи паравана със зловещи картини по тях. Едната изобразяваше някаква черна хищна птица с бял гребен и жесток клюн, с широко разперени огромни криле, а другата — някаква жълта котка с черни петна по козината, с едната й лапа върху мъртво, подобно на елен животно, на половината от ръста на звяра, с дълги прави рога и с бели ивици по кожата.
В помещението имаше много хора, но това беше единственото, което тя успя да забележи преди някаква жена в синя роба да пристъпи напред. Едната страна на главата й беше обръсната и остатъкът от косата й беше сплетен на дълга плитка, заметната на дясното й рамо. Сините й очи, изпълнени с презрение, можеха да минат за очите на онзи орел или на котката.
— Вие сте пред върховната лейди Сурот, която предвожда Ония, що идат първи и подпомагат Великото завръщане — каза тя със същия лениво размазан говор.
Внезапно офицерът с клюнестия нос хвана Мургейз за тила и я натисна да се просне на пода до него. Макар и зашеметена от това насилие, тя го видя, че целува пода.
— Пусни я, Елбар — чу се сърдит женски глас. — Не бива да се отнасяш така с кралицата на Андор.
Мъжът — Елбар — се изправи на колене със сведена глава.
— Посрамих се, върховна лейди. Моля за прошка. — Гласът му беше хладен и безизразен.
— Малка е прошката ми за това, Елбар. — Мургейз вдигна очи. Външността на Сурот я стресна. Двете страни на главата й бяха избръснати, оставяйки лъскав черен гребен на темето й и грива, спускаща се надолу по гърба й. — Може би след като си получиш наказанието. Яви се да докладваш за грешката си веднага. Напусни! Марш! — Тя махна с ръка, на която проблеснаха нокти, дълги поне половин пръст; първите два на всяка от ръцете й бяха боядисани в лъскаво синьо.
Все така коленичил, Елбар се поклони, след което бавно се изправи и тръгна заднишком към вратата. Едва сега Мургейз забеляза, че никой от войниците не ги е последвал вътре. Забеляза обаче и нещо друго. Преди да напусне, той й хвърли последен поглед и вместо очите му да трепнат от злоба към онази, заради която си беше спечелил наказание, я изгледа… пресметливо. Наказание нямаше да има. Всички тези думи и жестове бяха нагласени предварително.
Сурот пристъпи към Мургейз, грижливо придържайки светлосинята си роба, разкриваща полите й — снежнобели на стотици тънки плисета. Робата й беше покрита с извезани лози и пищни червени и жълти цветя. Мургейз се изправи.
— Нали не сте пострадали? — попита Сурот. — Ако сте пострадали, ще удвоя наказанието му.
Мургейз заоправя роклята си, за да не гледа фалшивата й усмивка, която така и не засегна очите й. Използва възможността да огледа набързо залата. До едната стена бяха коленичили четирима мъже и четири жени, всичките млади и повече от хубави, и всичките облечени в… Тя бързо извърна очи. Дългите им бели роби бяха почти прозрачни! От двете страни до параваните бяха коленичили още по две жени, всяка една от които в сива рокля, другата — в синя, с извезана на нея мълния, и всеки две — свързани със същата сребриста каишка от гривната на едната до нашийника на другата. Мургейз не беше достатъчно близо, за да може да каже със сигурност, но изпита парещото и предизвикващо гадене чувство, че и двете жени в сиво могат да преливат.
— Нищо ми няма, благо… — На пода се беше проснало някакво огромно червеникавокафяво туловище — заприлича й на купчина щавени волски кожи, — което се надигна. — Какво е това? — Успя да се сдържи да не зяпне, но въпросът изскочи от устата й преди да го е преглътнала.
— Възхитена сте от моя лопар? — Сурот погали огромното същество под брадичката. Сега звярът напомни на Мургейз донякъде на мечка, въпреки че беше почти два пъти по-голям от най-голямата мечка и при това без козина, без никаква муцуна и с някакви дебели костени издутини около очите. — Алмандарага ми бе подарен като кутре за първия ми верноименен ден. Още същата година осуети първия опит да ме убият, а беше израснал само на четвърт. — В гласа на жената се долавяше искрена привързаност. Устните на… лопара… се издърпаха назад и разкриха остри бели зъби, предните му лапи се свиха и на шестте пръста на всяка от тях се запоказваха и заприбираха дълги нокти. Звярът замърка в басово гъгнене, като от сто котки наведнъж.