Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Моят събрат? Кого ще намеря там?
„Песента се скита, Подпалвачо на мостове. Търси си дом. Не обръщай гръб.“
И отведнъж присъствието изчезна. Пеперудите отлетяха към небето, завъртяха се във вихър сред лъчите на слънцето. Все по-високо и по-високо…
Две малки ръце се вкопчиха в него и той погледна надолу. Недер се взираше в него, с лице, изпълнено с паника. На две крачки зад нея стоеше Нил, свит, с очи, пълни със сълзи.
Недер закрещя:
— Защо ти? Ние го зовяхме и зовяхме! Защо ти?
Стрингс поклати глава и я избута от себе си.
— Н-не знам.
— Какво ти каза? Кажи ни го! Имаше послание за нас, нали? Какво ти каза?
— За вас? Не, момичето ми. Кой, в името на Гуглата, мислите, че беше това?
— Сормо Е’нат!
— Магьосникът? Но той… — Стрингс залитна още една стъпка напред. — Спрете тази проклета песен!
— Каква песен, войнико? — попита Недер.
Той поклати глава и закрачи към лагера. Сормо нямаше думи за тях. Нито той самият. Нито искаше да гледа лицата им — безпомощното им отчаяние, копнежът им към призрак, който си е отишъл — отишъл си е завинаги. „Онова не беше Сормо Е’нат. Беше нещо друго — Гуглата знае какво. «Всички се пробудихме.» Какво ли означава това? И кой ли ме очаква в Рараку? Мой събрат — нямам събратя освен Мостоваците… богове на пъкъла! Бързия Бен? Калам? Един от двамата? Или и двамата?“ Искаше му се да закрещи, само за да заглуши песента, шепнеща в главата му, ужасната, болезнено несъвършена мелодия, терзаеща разума му.
Рараку, изглежда, все още не беше приключила с него. Стрингс тихо изруга. „Проклето да е всичко това!“
На север, отвъд пушливите кръгове на гаснещите лагерни огньове, загърнатите в тъмна мантия хълмове на Ватар се обляха в златна слънчева светлина. А на рида зад него вълците завиха.
Гамът се намести в седлото и се заспуска към реката. Изтеклото време не беше стигнало, та земята да погълне напълно жертвите на клането тук. Белите кости лъщяха в песъчливата кал по брега. Мяркаха се изгнили парчета плат, кожа и желязо. А самият брод едва се виждаше. Останки от понтонния мост се бяха струпали откъм горната му страна, а над тази преграда се беше натрупал още нанос. Хлътнали, затънали във водата фургони, дървета, треви и ракита, пуснали вече корен в натрупаната тиня, изгърбена на дъга грамада, оформяща нещо като мост. За Юмрука цялото нещо изглеждаше готово всеки момент да се разкъса.
Някои от съгледвачите бяха минали пеша. Гамът видя двайсетина оплескани с кал сети на отсрещния бряг, катереха се по стръмния склон.
Горите по двата речни бряга бяха дъга от цветове, клоните — окичени с ивици плат, с плитки и боядисани човешки кокали, полюшвани от вятъра.
Меш’арн то’леданн. Денят на Чистата кръв. Нагоре по течението, от двете страни, докъдето стигаше поглед, в калта бяха набити дълги колове под ъгъл, надвиснали над водните въртопи. От тях висяха трупове на заклани овце и кози. От някои все още капеше кръв, докато други като че ли отдавна бяха загнили, гъмжаха от мухи, пеперуди и хищни птици. От принесените в жертва животни капеха малки бели късчета и едва след миг Гамът осъзна, че са личинки, падащи в реката.
Приближиха се до брега и капитан Кенеб дръпна юздите на коня си до него.
— Не калта държи на място този нанос, нали? О, има малко тиня и пясък, но най-вече е…
— Кръв, да — измърмори Гамът.
Бяха слезли след адюнктата, с Нил и Недер от двете й страни. Тримата стигнаха досами водата и спряха там конете си. Зад Гамът и Кенеб първите роти на Десети легион бяха излезли на склона и вече виждаха реката и грубия мост.
— Тези жертвоприношения… смятате ли, че са направени в наша чест, Юмрук? Не мога да си представя, че такова клане ще продължава дълго — стадата бързо ще се изчерпат.
— Някои са били тук от доста време — отбеляза Гамът. — Но би трябвало да сте прав, капитане.
— Значи ще преминаваме река от кръв. Ако тези проклети племена смятат, че този жест е почетен, значи Кралицата им е взела ума. Тази идея, да се гледа на света метафорично, винаги ме е обърквала. Тукашните в Седемте града гледат на всичко по различен начин. За тях околният пейзаж е одухотворен — не просто старата представа за духове, но и по някакъв друг, по-сложен начин.
Гамът го изгледа.
— Заслужава ли си да се проучва това, капитане?
Кенеб се сепна, после му отвърна с полуусмивка и някак унило свиване на рамене.
— Точно този диалог говореше за бунта и само за бунта — месеци и месеци наред, преди най-после да се случи. Ако си бяхме направили труда да разчетем тези знаци, Юмрук, щяхме да сме много по-добре подготвени.