20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Познавате ли го?
— Много добре; дори мога да кажа, че сме много близки: господин дю Валон и аз пристигнахме заедно с него от франция.
— Струва ми се, че сте го накарали да ви чака много дълго време в Булон, а?
— Какво да се прави? — каза д’Артанян. — Аз бях като вас, пазех един крал.
— Аха! — рече Грослоу. — Какъв крал?
— Нашият, пусто да остане! Малкият King2, Луи четиринадесети.
И д’Артанян свали шапката си. Англичанинът направи същото от учтивост.
— И колко време го пазихте?
— Три нощи и бога ми, винаги с удоволствие ще си спомням тия три нощи.
— Значи младият крал е много любезен?
— Крал? Той спеше така, че топ не можеше да го събуди.
— Тогава какво искате да кажете?
— Това, че моите приятели, гвардейските и мускетарските офицери идваха да ми правят компания и че прекарвахме нощите в игра на карти и пиене.
——
1 Англия, Шотландия и Ирландия. — Б. пр.
2 king — Крал (англ.) — Б. пр.
— Ах, да — каза англичанинът с въздишка, — наистина вие, французите, сте весели другари.
— Нима вие не играете, когато сте караул?
— Никога — отговори англичанинът.
— В такъв случай трябва да се отегчавате много и аз ви съжалявам — каза д’Артанян.
— Действително — продължи офицерът — аз чакам винаги реда си с известен ужас. Много дълго е да стоиш цяла нощ караул.
— Да, когато стоиш сам или с глупави войници; но когато стоиш с весел партньор, когато златото и заровете се търкалят по масата, нощта минава неусетно. Значи вие не обичате да играете?
— Напротив.
— На ландскнехт1 например?
— Умирам за него и във Франция почти всяка вечер играехме ландскнехт.
— А откак сте в Англия?
— Не съм държал нито зарове, нито карти.
— Съжалявам ви — каза д’Артанян с вид на дълбоко съчувствие.
— Слушайте — рече англичанинът, — знаете ли що?
— Какво?
— Утре съм караул.
— При Стюърт?
— Да. Елате да прекараме нощта заедно.
— Невъзможно.
— Невъзможно?
— Абсолютно.
— Защо?
— Всяка нощ играя с господин дю Валон. Понякога не
си лягаме … Днес например осъмнахме.
— Е?
— Без мене ще се отегчава.
— А добър играч ли е?
— Виждал съм го да губи до две хиляди пистола със
сълзи на очите от смях.
——
1 Ландскнехт — игра на карти. — Б. пр.
— Тогава доведете го.
— Как така? А нашите пленници?
— Ах, дявол да го вземе, наистина! — забеляза офицерът. — Нека ги попазят слугите ви.
— Да, за да избягат! — каза д’Артанян. — И дума да не става!
— Значи те са знатни хора, щом толкова държите на
тях?
— Пусто да остане! Единият е богат владетел от Турен, а другият е виден малтийски рицар. Вече се споразумяхме за откупа: по две хиляди лири стерлинги за всеки, след като се завърнем във Франция. Нито за миг не искаме да оставим хората, когато слугите ни знаят, че са милионери. Ние ги попребъркахме малко, когато ги пленихме, и ще ви призная дори, че господин дю Валон и аз разиграваме техните пари всяка нощ; но може би те са скрили от нас някой скъпоценен камък или някой рядък диамант и ние като скъперници не напускаме съкровището си; непрекъснато пазим тия хора и когато аз спя, господин дю Валон бди.
— Ах! — рече Грослоу.
— Сега разбирате кое ме кара да отклоня вашата любезна покана, колкото и да ми се иска да я приема, защото няма нищо по-отегчително от постоянната игра с един и същи човек; щастието се мени постоянно и в края на месеца виждаш, че не си нито в печалба, нито в загуба.
— Ах — каза Грослоу с въздишка, — има нещо още по-отегчително: съвсем да не играеш.
— Съгласен съм — рече д’Артанян.
— Но кажете — продължи англичанинът, — вашите пленници опасни хора ли са?
— В какво отношение?
— Способни ли са да прибягнат към насилие? Д’Артанян избухна в смях.
— Боже господи! — извика той. — Единият го тресе треска, не можейки да свикне с очарователната страна, в която живеете, а другият, малтийският рицар, е страхлив като младо момиче; но за по-голяма сигурност ние им отнехме дори джобните ножчета и ножички.
— Е, тогава доведете ги — каза Грослоу.
— Как, вие искате? — учуди се д’Артанян. .
— Да, аз имам осем войника.
— Е?
— Четирима ще ги пазят, а другите четирима ще пазят
краля.
— Наистина това може да се нареди така — каза д’Артанян, — макар че по тоя начин ви създавам голямо затруднение.
— Нищо! Все пак елате, ще видите как ще наредя
всичко.
— О, за това не се безпокоя — рече д’Артанян. — На такъв човек като вас се предавам с вързани очи.
Последното ласкателство накара офицера да се засмее с тоя самодоволен смях, който е признак на приятелство към ласкателя, защото гъделичка суетността.