20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Както е известно, това име даваше Атос на д’Артанян в минути на сърдечно излияние.
В това време Гримо излезе от стаята. Раненият беше превързан и се чувствуваше по-добре.
Четиримата приятели се сбогуваха с него и го попитаха дали няма да им даде някаква поръчка за брат си.
— Кажете му — отвърна добрият човек — да предаде на краля, че не съм убит. Колкото и да съм незначителен, уверен съм, че негово величество съжалява за мене и че се укорява за смъртта ми.
— Бъдете спокоен — рече д’Артанян, — той ще узнае това най-късно до довечера.
Малкият отряд потегли отново. Пътят не можеше да се сбърка, защото беше ясно очертан през равнината.
След два часа мълчаливо яздене д’Артанян, който беше напред, се спря на един завой.
— Аха! — извика той. — Ето ги нашите хора. Действително на около половин левга от тях се появи
доста голям отряд конници.
— Мили приятели — продължи д’Артанян, — предайте шпагите си на господин Мустон, който ще ви ги върне, когато стане нужда, и не забравяйте, че сте ни пленници.
След това пришпориха конете, които почваха да се уморяват, и скоро настигнаха конвоя.
Начело, заобиколен от една част от полка на полковник Харисън, кралят яздеше безстрастно, с достойнство и сякаш доброволно.
Червенина от удоволствие покри бледите страни на краля, когато той забеляза Атос и Арамис, с които не беше успял дори да се сбогува, и когато прочете в погледите на тия двама благородници, че има още приятели на няколко крачки от него, макар и да ги смяташе за пленници.
Д’Артанян изпревари отряда, като остави приятелите си под надзора на Портос, и отиде право при Харисън. Полковникът го позна наистина, спомни си, че го е видял У Кромуел, и го прие толкова учтиво, колкото можеше Да направи това човек с неговото положение и неговия характер. Случи се това, което предвиди д’Артанян: у полковника не се появи и не можеше да се появи никакво подозрение.
Спряха се: това беше почивката, през която кралят трябваше да обядва. Но тоя път бяха взети предпазни мерки срещу опити за бягство от негова страна. В голямата зала на странноприемницата поставиха две маси: малка за краля и голяма за офицерите.
— Ще обядвате ли с мене? — се обърна Харисън към д’Артанян.
— Ех, дявол да го вземе, с голямо удоволствие! — отвърна д’Артанян. — Но аз имам другар, господин дю Валон, и двама пленници, които не мога да оставя и които ще задръстят масата ви. По-добре да направим така: заповядайте да поставят маса в някой ъгъл и ни изпращайте от вашата каквото намерите за добре: без това можем да умрем от глад. По тоя начин все едно, че обядваме заедно, щом сме в същата стая.
— Така да бъде — каза Харисън.
Всичко се нареди, както желаеше д’Артанян. Когато се върна отново при полковника, той видя, че кралят седи край масичката си, обслужван от Пари. Харисън и офицерите му се бяха настанили на обща маса, а в един ъгъл бяха приготвени места за него и за другарите му.
Масата, на която седяха пуританските офицери, беше кръгла и случайно или от дебелащина Харисън беше с гръб към краля.
Кралят видя как влязоха четиримата благородници, но сякаш не им обърна никакво внимание.
Те се приближиха до сложената за тях маса и седнаха така, че да не бъдат с гръб към никого. Точно пред тях беше масата на офицерите и масичката на краля.
От уважение към гостите си Харисън им изпращаше най-Добрите ястия, но за зла чест на четиримата приятели нямаше вино. На Атос както изглежда, му беше все едно, но сега д’Артанян, Портос и Арамис се мръщеха всеки път, когато трябваше да гълтат бирата, това пуританско питие.
— Наистина, господин полковник, ние сме ви много благодарни за любезната покана — каза д’Артанян, — защото иначе щяхме да останем без обяд, както вече останахме без закуска. Моят приятел господин дю Валон споделя моята благодарност, тъй като беше много гладен.
— Аз и сега съм гладен — рече Портос, като се поклони на полковник Харисън.
— Как можа да ви се случи такова голямо нещастие — да останете без закуска? — попита полковникът със смях.
— Много просто, господин полковник — отговори д’Артанян. — Аз бързах да се присъединя към вас и за това тръгнах по вашите следи, което не би трябвало да прави такъв опитен квартирмейстер като мене: трябваше да зная, че където е преминал такъв добър и храбър полк като вашия, не остават дори огризки. И тъй, можете да си представите нашето разочарование, когато пристигнахме в една хубава къщичка в края на гората, от гиздава по-гиздава, с червен покрив и зелени капаци на прозорците, и намерихме в нея вместо кокошки, които се готвехме да опечем, и свински бутове, които смятахме да запечем, някакъв нещастник, плуващ в кръв … Пусто да остане, господин полковник, поздравете от мене тоя ваш офицер, който е нанесъл такъв великолепен удар; той е толкова сполучлив, че заслужи възхищението дори на господин дю Валон, моя приятел, който също тъй добре умее да нанася удари.