20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Как мислите, може ли Стюърт да избяга, когато аз го пазя? — попита Грослоу.
— Не, разбира се — отговори д’Артанян. — Освен ако не му паднат приятели от небето.
Лицето на Грослоу засия.
Не може да се каже дали Чарлз Стюърт забеляза безочието на пуританския капитан, защото през цялата тая сцена лежеше със затворени очи. Но като чу звънливия глас на д’Артанян, клепачите му се разтвориха неволно.
Пари потрепера също и прекъсна четенето.
— Какво все се спираш? — каза кралят. — Продължавай, добри ми Пари, ако само не си се уморил.
— Не, всемилостиви господарю — отвърна камердинерът. И продължи да чете.
В първата стая беше приготвена маса с покривка, на която бяха поставени запалени свещи, карти, две рогчета за зарове и зарове.
— Господа — каза Грослоу, — заповядайте, седнете. Аз ще седна срещу Стюърт, когото много обичам да гледам, особено в такова положение. А вие, господин д’Артанян, седнете срещу мене.
Атос почервеня от гняв, д’Артанян го погледна намръщено.
— Така — рече д’Артанян. — Вие, господин граф дьо Ла Фер, от дясната страна на господин Грослоу; вие, господин кавалер д’Ербле, от лявата; а вие, дю Валон, до мене. Вие ще залагате за мене, а тия господа — за господин Грослоу.
По тоя начин д’Артанян можеше да дава знаци на седналия отляво Портос с коляното си, а на Атос и Арамис. седнали насреща му, с поглед.
Като чу имената на граф дьо Ла Фер и кавалер д’Ербле, Чарлз отвори очи, надигна неволно благородната си
глава и обгърна с поглед всички действуващи лица на тая сцена. В това време Пари обърна няколко листа на библията и прочете високо тоя стих от Иеремия:
Каза бог: слушайте думите на пророците, мои служители изпратени ви от мене.
Четиримата приятели се спогледаха. Думите на Пари им показваха, че кралят се беше досетил за истинската причина на присъствието им. Очите на д’Артанян светнаха от радост.
— Преди малко вие ме питахте дали имам пари — каза д’Артанян, като сложи двадесетина пистола на масата.
— Да — рече Грослоу.
— Е добре — продължи д’Артанян, — на свой ред ви казвам: пазете добре съкровището си, драги господин Грослоу, защото предупреждавам ви, че няма да излезем от тука без него.
— Това няма да стане, без да го защитя — отвърна Грослоу.
— Толкова по-добре — рече д’Артанян. — Война, драги капитане, война! Знаете ли или не, че само това искаме?
— О, да, добре го зная! — отговори Грослоу и се разсмя високо. — Вие, французите, гледате само някой да ви настъпи.
Наистина Чарлз чу и разбра всичко. Лицето му се зачерви леко. Пазещите го войници забелязаха как той протегна малко по малко уморените си членове и под предлог, че му е станало много горещо от нажежената печка, отхвърли полекалека шотландското одеяло, под което, както казахме, лежеше съвсем облечен.
Атос и Арамис потрепераха от радост, като видяха, че кралят е легнал, без да се съблича.
Играта започна. Тая вечер на Грослоу му вървеше. Той залагаше на всичко и все печелеше. Така стотина пистола преминаха от единия край на масата на другия. Грослоу беше безумно весел.
Портос, който загуби петдесетте пистола, спечелени пРедната вечер, а освен това и тридесетина свои, беше в лошо настроение и буташе д’Артанян с коляното си, като Че ли го питаше дали не е време да преминат на друга
игра; от своя страна Атос и Арамис го гледаха изпитателно, но д’Артанян оставаше невъзмутим. Удари десет часът. Чуха се стъпките на патрула.
— Колко пъти през нощта минава патрулът у вас? — попита д’Артанян, като извади нови пистоли от джоба си.
— Пет пъти — отговори Грослоу, — през всеки два часа.
— Добре — забеляза д’Артанян, — това е благоразумно. И на свой ред хвърли поглед на Атос и Арамис. Стъпките на патрула се отдалечиха.
За първи път д’Артанян отговори на Портосовите бутания с коляното със също такова бутане.
През това време, привлечени от играта и от вида на златото, което има такава власт над всички хора, войниците от стаята на краля се приближиха постепенно до вратата и застанали на пръсти, гледаха над раменете на д’Артанян и на Портос. Войниците край вратата се приближиха също, както желаеха четиримата приятели, които предпочитаха да ги имат всичките под ръка, отколкото да тичат за тях във всички ъгли на стаята. Двамата часови на входа бяха все още с голи шпаги, но се подпираха на върховете им и гледаха играчите.
Атос сякаш се успокояваше, колкото повече се приближаваше решителната минута; белите му аристократични ръце играеха с луидорите, които той свиваше и изправяше, сякаш бяха от калай; Арамис не можеше да се владее толкова и постоянно попипваше пояса си; а Портос, раздразнен от непрекъснатото губене, блъскаше яростно с