20 години по-късно

— Те са бесни роялисти — забеляза Грослоу.

— Още едно основание, за да ни се мусят, че сме заловили Стюърт, когото, надявам се, ще съдите както трябва.

— Е, разбира се! — каза Грослоу. — Затова го и водим в Лондон.

— И предполагам, не сваляте от него очи, нали?

— Ех, така е! Вие виждате — прибави офицерът със смях, — че той има наистина кралска свита.

— Да, през деня няма опасност да ви се изплъзне, но

през нощта…

— През нощта удвояваме предпазните мерки.

— А как го пазите?

— Осем души стоят постоянно в стаята му.

— Дявол да го вземе, добре го пазите! — забеляза д’Артанян. — Но освен тия осем души вие поставяте стража и отвън, нали? При такъв пленник мерките никога не са

достатъчни.

— О, не! Какво могат да направят двама души без оръжие срещу осем въоръжени?

— Как двама?

— Да, кралят и камердинерът му.

— Значи позволихте на камердинера му да остане при

него?

— Да, Стюърт поиска тая милост и полковник Харисън се съгласи. Под предлог, че той е крал — изглежда че не може нито да се облича, нито да се съблича сам.

— Наистина, господин капитан — каза д’Артанян, като реши да продължи спрямо английския офицер системата на хвалене, която даде такъв добър резултат, — колкото повече ви слушам, толкова повече се чудя на лекотата и изяществото, с които говорите френски. Вие сте живели три години в Париж, съгласен съм; но и цял живот да прекарам в Лондон, сигурно не бих научил английски тъй добре, както вие сте научили френски. Какво правехте в

Париж?

— Баща ми, търговец, ме настани при друг търговец, с когото беше в търговски връзки, а той от своя страна изпрати сина си при баща ми: търговците вършат често такива размени.

— А хареса ли ви Париж, господине?

— Да, но вие имате голяма нужда от такава революция като нашата; не срещу краля, той е още дете, но срещу оня разбойник италианец, който е любовник на кралицата ви.

— О, напълно съм съгласен с вас, господине, и ние бихме свършили бързо цялата тая работа, ако имахме само десетина офицери като вас: без предразсъдъци, бдителни.

неподкупни! О, бихме се справили много бързо с Мазарини бихме го изправили пред съда, както вие ще направите с вашия крал.

— А аз мислех — каза офицерът, — че сте на служба у него и че той ви е изпратил при генерал Кромуел.

— Тоест аз съм на служба у краля, но когато узнах, че той се готви да изпрати някого в Англия, издействувах да изпрати мене — толкова голямо беше желанието ми да видя гениалния човек, който сега управлява три държави1. И тъй, когато той ни предложи, на господин дю Валон и на мене, да извадим шпагите в чест на стара Англия, вие видяхте сам как се отнесохме към това предложение.

— Да, зная, че се сражавахте наред с господин Мордуант.

— От дясната и лявата му страна, господине. О, какъв храбър, чудесен младеж е той! Как ловко свали чичо си! Видяхте ли?