20 години по-късно

— Да — каза д’Артанян, който го чу, — да, часът Наближава: тая нощ, господа, ще спасим краля.

Атос потрепера, очите му заблестяха.

— Д’Артанян — рече той, обзет от съмнение след мярналата се надежда, — вие не се шегувате, нали? Такава Шега би била много жестока!

— Чудно, че се съмнявате така в мене, Атос! — отвърна Д’Артанян. — Де и кога сте ме видели да се шегувам

със сърцето на приятел и с живота на крал? Казах ви и ви повтарям: тая нощ ще спасим Чарлз I. Вие ми възложихте да намеря средство и аз го намерих.

Портос гледаше д’Артанян с безкрайно възхищение. Арамис се усмихваше като човек, който се надява. Атос беше бледен като смърт и цял трепереше.

— Говорете — каза Атос. Портос облещи очи, Арамис се впи, тъй да се каже, в

устните на д’Артанян.

— Ние сме поканени да прекараме нощта у господин

Грослоу, нали знаете това?

— Да — отговори Портос, — той ни накара да обещаем, че ще му дадем реванш.

— Добре. Но знаете ли де ще му дадем реванш?

— Не.

— У краля.

— У краля! — извика Атос.

— Да, господа, у краля. Довечера господин Грослоу е караул при негово величество и за развлечение ни покани да му правим компания.

— Четиримата? — попита Атос.

— И таз добра, разбира се, четиримата! Нима ще оставим пленниците си?

— Аха! — каза Арамис.

— Продължавайте — рече Атос силно развълнуван.

— Значи ще отидем у Грослоу, ние с шпагите си, а вие с ножове; ние четиримата ще се справим с тия осем простаци и с глупавия им началник. Какво ще кажете за това, Портос?

— Лесно ще се справим — отговори Портос.

— Ще облечем краля в дрехите на Грослоу. Мускетон, Гримо и Блезоа ще ни чакат с оседлани коне на завоя на първата улица. Ще скочим на конете и преди да се разсъмне, ще бъдем на двадесет левги от тука. Е, добре ли е скроено, Атос?

Атос сложи двете си ръце върху раменете на д’Артанян и го погледна с тихата си и кротка усмивка.

— Заявявам, приятелю — каза той, — че в целия свят няма създание, равно на вас по благородство и по смелост; докато ние ви смятаме равнодушен към нашите болки, които с пълно право можехте да не споделяте, вие

единствен Между нас намерихте онова, което напразно търсехме. И така, повтарям, д’Артанян, ти си най-добрият оТ нас; благославям те и те обичам, мили сине.

— Как не ми хрумна това в главата! — извика Портос и се удари по челото. — То е толкова просто!

— Но ако разбрах добре, ние ще убием всичките, нали? — попита Арамис. Атос потрепера и силно побледня.

— Ай да му се не види! — отвърна д’Артанян. — Налага се. Аз мислих дълго как да се избегне това, но признавам си, че не можах да измисля.

— Хайде, няма какво да му мислим — каза Арамис. — Как ще действуваме?

— Имам два плана — отговори д’Артанян.

— Да чуем първия — рече Арамис.

— Ако бъдем четиримата заедно, при даден от мене сигнал (сигналът ще бъде думата „най-после“) всеки от вас забива нож в сърцето на най-близкия войник; ние правим същото; четирима души ще бъдат убити; следователно силите ни ще бъдат равни: четирима срещу пет; тия пет ще се предадат и ние ще им вържем устата или ще се защищават и ние ще ги убием. Ако случайно нашият амфитрион промени намерението си и приеме само мене и Портос, ех, тогава ще положим по-големи усилия, ще удвоим ударите; това ще бъде малко по-дълго и по-шумно, но вие ще стоите вън със саби в ръце и щом чуете шум, ще ни се притечете на помощ.