Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Да - отвърна Лан, махна на Висшата гвардия и бойците нахлуха в палатката и заеха позиции така, че да спрат всеки, който се опита да избяга. Някои от хората на Агелмар посегнаха към мечовете си, но повечето изглеждаха объркани.
- Това е безчинство! - каза Агелмар. - Не ставай глупак. Не е време за…
- А какво да направя, Агелмар? - изръмжа Лан. - Да те оставя да натикаш тази армия в гроба ли? Да позволя Сянката да ни вземе? Защо правиш това? Защо?!
- Прекаляваш, Лан. - Агелмар говореше спокойно, но очите му бяха пламнали. - Какви са тези глупости?
- Защо изтегли стрелците от източните хълмове?
- Защото ми трябваха другаде!
- А това логично ли е? - настоя Лан. - Не ми ли каза, че пазенето на онзи фланг е жизненоважно?
- Аз…
- Изтегли от онази позиция и съгледвачите. Защо?
- Ами… Ами… - Агелмар тръсна глава, погледна картата и се ококори невярващо.
- Какво ти става, Агелмар?
- Не знам - отвърна мъжът. Примига, зяпнал картите в краката си. На лицето му се изписа ужас. - О, _Светлина_! Какво съм направил?
- Предайте заповедите ми - каза бързо Лан на гвардията си. - Доведете лорд Башийр в командната палатка. Кралица Етениел и крал Еазар също.
- Лан, трябва да вземеш… - Агелмар се спря. - Светлина! Не мога да го кажа. Започвам да мисля какво да направя и в главата ми идват погрешни мисли! Мисли как да _загубим_. Обрекъл съм ни! - Облещи очи, посегна към късия си меч и го извади.
Лан хвана меча точно под ръката му и спря Агелмар в мига преди да забие острието в корема си и да сложи край на живота си. Кръв закапа между пръстите му, където единият допря острия ръб малко под кръстачката.
- Позволи ми да умра с чест - каза Агелмар. - Аз… унищожих ни всички. Загубих тази война, Лан.
- Не войната, само битката - отвърна Лан. - Нещо с теб не е наред. Болест, умора или намеса на Сянката. Според мен някой бърка в ума ти.
- Но…
- Ти си войник! - изръмжа Лан. - Дръж се като войник!
Агелмар замръзна. Погледна го в очите и кимна. Лан пусна меча и Агелмар го натика в ножницата. После седна на пода със скръстени крака в традиционната шиенарска поза на медитация и затвори очи.
Лан зараздава заповеди. Принц Кайсел притича и попита уплашено:
- Какво става, лорд Мандрагоран?
- Принуда вероятно - отвърна Лан. - Били сме като зайци в клопка и въжето се е затягало бавно - но здраво - около вратовете ни. Проверете дали Аша’ман все още имат достатъчно сила за портали! И искам да чуя какво става на източния фланг! На стрелците там ще им трябва подкрепление. Всички останали резерви да ги защитят.
Принц Кайсел се ококори и погледна към лорд Агелмар.
- Наистина ли сме загубили?
- Да - каза Лан. - Загубихме.
- Лан! - извика Агелмар.
Лан се обърна към него.
- Да?
- Кралица Тенобия. Хвърлил съм я в опасност, без да разбера какво правя. Който и да е вкарал тези планове в главата ми, е искал тя да умре!
Лан изруга, изскочи от палатката и затича нагоре по склона. Щом стигна върха, измъкна далекогледа от колана си. Не му трябваше всъщност - веднага видя знамето на кралицата.
Беше обкръжена. Подкрепленията, които бе мислила, че ще получи, така и не бяха пратени. Лан отвори уста, но заповедите замряха на устните му, когато тролоците се изсипаха върху малкото знаме в бяло и сребърно. То падна и след секунди вече не можеше да се види и един жив войник в този участък на бойното поле.
Нищо не можеше да направи за Тенобия. А и вече не ставаше дума за спасяване на отделни хора.
Щеше да има късмет, ако успееше да спаси поне част от армията.
Мат яздеше с Тюон на юг към бойното поле, покрай бреговете на реката на западната граница на Арафел.
Разбира се, където тръгнеше Тюон, тръгваше и Селусия. А сега и Мин. Тюон искаше да държи новата си Пророчица на съдбата до себе си непрекъснато. Непрекъснато я питаше за видения, а Мин непрекъснато обясняваше с неохота какво е видяла.
Мат се беше опитал да я накара да каже, че е видяла шапка, рееща се около главата му. Това щеше да убеди Тюон да престане да се опитва да го накара да се отърве от нея, нали? Щеше да е по-добре, отколкото Мин да обяснява за око на везна, за разни ками и за всички други проклети неща, които беше видяла около него.
Където тръгнеше Тюон, сто души от Гвардията на Смъртната стража _също_ тръгваха. И Галган и Куртани, които се чувстваха скастрени затова, че не са се задействали достатъчно бързо да помогнат на Мат. Фурик Карийд също, повел Гвардията на Смъртната стража. Да си близо до Карийд беше горе-долу толкова приятно, колкото да намериш чужда ръка в кесията си, но той беше добър войник и Мат го уважаваше. Много щеше да му хареса да вкара Карийд и Лан в състезание по зяпане в очите. Сто на сто можеха да се надзяпват с години.