Спомен за светлина

- Ще ида да погледна бойното поле - заяви Мат.

- Какво? - попита Куртани. Сеанчанският знаменен генерал беше красива горе-долу колкото сноп пръчки със завинтена за него броня. Мат предполагаше, че някога е изяла нещо страшно кисело и че след като е открила, че получилата се гримаса може да плаши свраките, си я е харесала за постоянна.

- Ще ида да погледна бойното поле - повтори Мат.

Смъкна шапката си, след което се пресегна над главата си и сграбчи гърба на широкия си сеанчански халат. Дръпна дрехата с нелепите парчета на раменете презглава с шумолене на коприна и дантела и я хвърли настрана.

И остана само с шалчето на врата си и странните бричове, които му бяха дали сеанчанците, черни и някак си корави. Мин повдигна вежда, като видя голите му гърди, и това го накара да се изчерви. Но какво значение имаше? Тя беше с Ранд, тъй че това я правеше на практика негова сестра. Вярно, че и Куртани беше тук, но Мат не беше много убеден, че е жена. Не беше много убеден и че е човек даже.

Бръкна под масата и измъкна вързопа, който беше пъхнал там. Мин скръсти ръце. Новото облекло й отиваше много добре, рокля почти толкова красива, колкото на Тюон. На Мин беше от лъскава зелена коприна, с черно везмо и широки ръкави, ама толкова широки, че човек да си напъха главата в тях. Бяха й направили и прическа, с метални късчета в косата, сребро с инкрустирани огнекапки. Стотици бяха, и блещукаха. Ако не й потръгнеше с цялата тази титла Пророчица на съдбата, сигурно можеше да си намери работа като полилей.

Беше доста привлекателна в това облекло всъщност. Странно. Мат винаги беше смятал Мин малко откъм момчешкия тип, но сега я намираше за прелестна. Не че я зяпаше де.

Сеанчанците изглеждаха стъписани, че Мат се е съблякъл. Не разбираше защо. Имаха слуги, облечени много по-оскъдно. Ами да де.

- Изкушавам се да направя същото като теб - промърмори Мин и сграбчи предницата на роклята си.

Мат насмалко да се задави. Все едно е глътнал муха или нещо такова.

- Да ме изгори дано - рече той, докато си навличаше ризата. - Ще ти дам сто тарвалонски марки, ако го направиш, само за да мога да го разказвам после.

Това му спечели гневен поглед, макар той да не схвана защо. Че какво толкова, ако тръгне като проклета айилска Дева на път към палатката за потене?

Мин обаче не го направи и той почти се натъжи. Почти. Трябваше да внимава с Мин. Сигурен беше, че една усмивка не на място ще му спечели ръгане с нож не само от нея, а и от Тюон. Е, щеше да е много по-щастлив само с един нож, забит в корема.

Медальонът с лисичата глава лежеше удобно на кожата му - слава на Светлината, Тюон все пак бе разбрала, че му трябва. Докато си обличаше палтото, също измъкнато от вързопа, Галган попита:

- Как ги опазихте? Бях останал с впечатлението, че дрехите ви са изгорени, принце.

Изглеждаше много тъпо с тая ивица бяла коса на главата, но Мат го премълча. Беше по сеанчанския обичай. Хората можеха да са смешни, но той не се съмняваше, че Галган може да се справи добре в битка, както и да изглеждаше.