Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Кой?
В първите дни след катастрофата бях забравил това, но после този въпрос изникна пред мен. Отначало той дори не ми се стори толкова важен. Защото тогава, обзет от досадата и вътрешната болка, нищо не ми се струваше важно. Или по-точно, това, което ми се струваше важно, нямаше нищо общо с този въпрос. Важното беше случилото се, а не причината за него — доколкото не можех да смятам, себе си за причина.
Но този въпрос непрекъснато възникваше в мен. Дори когато изобщо не мислех за него, изведнаж усещах как гризе като мишка краищата на съзнанието ми.
Известно време не виждах как да попитам Ан. Просто не можех да й кажа нито дума за случилото се. Нашият заговор на мълчанието щеше да продължи вечно, защото бяхме обвързани навеки от друг заговор — от съзнанието, че макар и неволно, бяхме свързали и по този начин погубили Адъм Стантън и Уили Старк. (Ако нарушехме този заговор на мълчанието, може би щяхме да се сетим за другия заговор, да погледнем ръцете си и да видим, че те са оцапани с кръв.) Затова аз не говорех нищо.
Докато не почувствувах, че трябва да заговоря.
И тогава казах:
— Ан, искам да те попитам нещо. По… по… онзи въпрос. И никога вече няма да кажа дума, освен ако ти не заговориш първа.
Тя ме погледна и не отвърна нищо. Но аз забелязах в очите й страх и болка, които тя бързо овладя.
Хвърлях се презглава нататък:
— Ти ми каза… тогава, когато дойдох при теб… че някой се обадил по телефона на Адъм и му разправил за… разправил му за…
— За мен — завърши тя изречението, в което аз се запънах. Тя не дочака то да се стовари върху нея. Със силите, които й бяха останали, го посрещна на нож.
Кимнах.
— Е? — попита тя.
— Каза ли ти кой му се е обадил?
Тя се замисли. Сякаш този миг вдигаше покрова от онзи ден, в който Адъм бе нахълтал при нея — както вдигат края на платното от лицето на мъртвец в моргата, за да го разпознаят.
После тя завъртя глава.
— Не — отвърна, — не ми каза… — Ан се подвоуми. — Каза само, че бил мъж. Много добре си спомням това.
И ние възобновихме заговора на мълчанието, а дъската под нас трептеше и се колебаеше над зиналата под нас бездна.
На другия ден заминах от Бърдънс Лендинг за столицата.
Стигнах в нея късно следобед и позвъних в апартамента на Сади Бърк. Не отговори никой. После позвъних в Капитола, макар че почти нямаше вероятност да я намеря там. И пак никой не се обади. Вечерта звъних у тях още няколко пъти, но напразно. Сутринта бих могъл да я потърся в Капитола, но не го направих. Не ми се щеше да се срещна с онази шайка там. Не исках изобщо да ги виждам. Затова пак се обадих по телефона. Но вътрешният й номер не отговаряше. Тогава помолих телефонистката от централата да разбере, ако е възможно, къде се намира Сади. След две-три минути тя отговори:
— Сади Бърк не е на работа. Болна е. Интересува ли ви нещо друго?
И преди да успея да отговоря, телефонът изключи.
Позвъних отново.
— Обажда се Джек Бърдън — казах аз. — Бих искал да…
— А-а-а, господин Бърдън… — каза телефонистката, сякаш това име нищо не й говореше.
А беше време, и то съвсем не отдавна, когато името Джек Бърдън вдигаше под пара служителите в това учреждение. Но гласът на телефонистката, по-скоро нейният тон, ми показваше, че името Джек Бърдън вече нищо не означава и е напразно хабене на думи.
В първия миг се ядосах адски. После си спомних, че нещата са се променили.
А в Капитола те наистина се бяха променили. И когато в такова учреждение настъпи промяна, тя настъпва бързо и по всички линии и тогава телефонистката произнася името ти със съвсем друг тон.
Като си спомних колко много са се променили нещата, ядът ми отмина.
И казах благ като мехлем:
— А бихте ли могли да ми кажете къде мога да намеря госпожица Бърк? Ще ви бъда много благодарен.
Изчаках две-три минути, докато тя направи справка.
— Госпожица Бърк е в санаториума „Милет“ — каза телефонистката.
„Гробища и болници — отново в старото русло“ — помислих си аз.
Но санаториумът „Милет“ не приличаше на болница. Той по нищо не приличаше на болница и аз открих това, когато свърнах от шосето на двайсет и пет мили от столицата и подкарах бавно по алеята под величествения свод на стогодишните вечнозелени дъбове, които сключваха клони над мен и спускаха сталактити от мъх, тъй че образуваха здрачна воднозелена пещера. Между равномерно разсадените дъбове стояха на пиедестали класически статуи с дипленици и без дипленици, мъжки и женски, белязани с печата на времето, обрасли с лишеи, статуи, изникнали сякаш направо от черно-зеления органически тор под тях, които гледаха минувачите с малко обидения, тежък, нелюбопитен поглед на преживни животни. Погледът на тези мраморни очи беше може би първият етап от лечението на невротика, дошъл в този санаториум. Като някакъв благ мехлем на времето, намазан върху раните на душата.