Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
В края на алеята пред невротика се изправяше санаториумът, който обещаваше блажен покой зад своите бели колони. Санаториумът „Милет“ представляваше по-скоро почивен дом. Беше го построил преди повече от век, воден от суета и любов към изкуството, някакъв памукопроизводител-сноб, за когото парите не са представлявали нищо и който беше докарал от Париж цял кораб мебели в стил ампир, а от Рим — цял кораб бели мраморни статуи, който вероятно е имал лице, подобно на грубо издялан кедър, и не е знаел какво е това нерви, а сега потомците на такива като него или хора с много пари (натрупани при управлението на Грант или Кулидж), които имаха право да претендират, че са такива потомци, идваха тук със своите спазми, тикове, нерви и екземи, почиваха в просторните стаи, ядяха супа от омари и слушаха гальовния глас на психиатъра, в чиито големи, немигащи, бездънни и влажни кафяви очи човек потъваше незабелязано.
Аз едва не се удавих в тези очи по време на едноминутната среща, която имах с него, за да взема разрешение да посетя Сади.
— Тя е много труден случай — каза ми той.
Сади се изтягаше в един шезлонг до прозореца, който гледаше към полянка, спускаща се към брега на малка рекичка. Окълцаните й черни коси бяха разрошени, лицето й — бледо и на следобедната светлина приличаше повече от всякога на гипсова маска на Медуза, надупчена от въздушна пушка. И очите бяха част от тази маска, сякаш захвърлена на възглавницата. Това не бяха очите на Сади Бърк. В тях не гореше нищо.
— Здравей, Сади — казах, — надявам се, че няма да ти досадя с посещението си.
Тя ме изгледа с угасналите си очи.
— Не, няма — отвърна.
Тогава аз седнах, примъкнах креслото си по-близо до нея и запалих цигара.
— Как се чувствуваш? — попитах я.
Тя обърна глава към мен и ме изгледа продължително. За миг в очите й трепна пламъче — както припламва главня при повей на вятъра.
— Ако искаш да знаеш, чувствувам се много добре и не виждам защо да не се чувствувам добре, дявол да го вземе.
— Чудесно — казах.
— Дойдох тук не защото съм болна, а защото бях уморена. Имах нужда от почивка. Така му и казах на тоя проклет доктор: „Дошла съм тук да почина, защото съм уморена, и не е нужно да човъркате в душата ми и да ме питате не сънувам ли червени пожарни коли — казвам му. — Уморена съм от милион неща, уморена съм от милион хора, включително и от такива като вас, докторе.“
Тя се подпря на едната дръжка на шезлонга и ме погледна. После додаде:
— Включително и от такива като теб, Джек Бърдън.
Не отговорих нищо.
Тя отново потъна в шезлонга и в себе си.
Пуших цигарата, докато не ми изгори пръстите, след което запалих нова и пак запуших:
— Сади, мисля, че разбирам в какво състояние си, и нямам никакво желание да ровя старите неща, но…
— Съвсем не разбираш в какво състояние съм — прекъсна ме тя.
— Имам поне малка представа може би — казах. — Но дойдох тук, за да ти задам един въпрос.
— Пък аз помислих, че си дошъл, защото ти е домиляло за мен.
— Всъщност това е така — казах аз. — Толкова време сме работили заедно и винаги сме се разбирали. Но не това е…
— Да — пресече ме тя и пак се понадигна, подпирайки се на едната дръжка. — Всички се разбираме чудесно. Господи, просто чудесно.
Изчаках, докато отново потъна в шезлонга и премести поглед от мен към полянката. В чистото небе над рехавите върхове на кипарисите отвъд рекичката летеше врана. После тя се скри и аз казах:
— Адъм Стантън уби Шефа, но той никога не би се сетил сам за това. Някой го е подучил. Някой, който е знаел що за човек е Адъм, как той стана управител на медицинския център и как…
Тя като че ли не ме слушаше. Беше вперила поглед в чистото небе над кипарисите, където преди малко изчезна враната. Аз се подвоумих, после, наблюдавайки лицето й, продължих: