Кралство на пепелта

Дориан спря в центъра на стаята.

- Не е ли грубо да си тръгнем, без дори да оставим бележка? Тя се завъртя към него, но твърде късно.

Твърде късно, защото съзнанието му вече обгръщаше ноктите, които бе забила в него. Пращящи бели пламъци обвиваха единствената част от нея, която неволно бе оголила в стремежа си да го плени.

Капан в капана. Заложил го беше още в мига, в който я видя. Простичък номер. Преобрази съзнанието си, както преобразяваше тялото си. За да покаже нещо на Майев, когато погледнеше в него.

Да ѝ покаже точно онова, което тя желаеше да види: завист и омраза към Елин; отчаяние; наивност. Беше извикал в ума си тези неща, за да я примами. А всеки път, когато го доближаваше, заблудена, че е открила пролуки в силата му, той изучаваше нейната. Също както бе опознавал откраднатото зрънце хамелеонство у Сирен, така опозна и умението на Майев да се промъква в чужди съзнания, да ги завладява.

Сетне оставаше единствено да изчака нейния ход, опита ѝ да заложи капана, с който щеше да го направи свой роб завинаги.

- Ти...

Дориан се усмихна... и Майев вече не можеше да говори.

После каза в тъмната бездна на съзнанието ѝ: Веднъж вече позволих да ме пленят. Нали не очакваше да го допусна отново?

Тя се замята, но той я държеше здраво. Освободи ме!, изсъска Майев, ала не с гласа на красива кралица, а на нещо зло и студено. Стръвно и изпълнено с омраза.

Стара си колкото земята, а си въобрази, че наистина ще приема предложението ти. - Той се засмя, опарвайки я с пламък от огнената си магия. Писъкът на Майев заотеква приглушено и някак безпределно в съзнанията им. - Не мога да повярвам, че падна така лесно в моя капан.

Ще те убия!

Не и ако аз те убия преди това! Огънят му оживя, обви бледата ѝ шия. В истинския свят, на мястото, където съществуваха физическите им тела.

Ти нарани приятелката ми - процеди със смъртоносно спокойствие. - Заслужаваш да те довърша заради това.

Такъв крал ли искаш да бъдеш? Крал, изтезаващ беззащитни жени?

Той се засмя отново.

Не си беззащитна. И ако можех, щях да те затворя в желязна кутия за цяла вечност. - Дориан надникна към прозорците. Към нощта отвъд тях. Трябваше да побърза. - Кралят, който искам да бъда, е пълната противоположност на кралицата, която си ти. - Той ѝ се усмихна. - И само една вещица искам за своя кралица.

Планината под тях простена грохотно. Морат се разтресе.

Очите на Майев се разшириха още повече.

Скалата отдолу се пропука с оглушителен тътен. Кулата се залюля.

Дориан пак изви устни в усмивка. Нали не си въобразяваше, че през всички тези часове само съм търсил ключа?

Нямаше да позволи на стаята с нашийниците да съществува повече. Нито ден.

Затова щеше да срине цялата крепост отгоре ѝ.

Не беше трудно. Просто пусна малки късчета магия, от най-студения си лед, в скалните пукнатини в основата на Морат. Остави ги лека-полека да проядат древния камък. Разрушителната мрежа се разстилаше все по-нашироко и по-нашироко, докато той претърсваше стаи и зали. Докато цялата източна част на крепостта не остана да се държи само на неговата воля.