Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Около врата на момичето имаше нашийник от черен камък.
Но то просто седеше сред измачканите чаршафи и го гледаше.
С пусто, безучастно лице - пропито от болка.
Думите бяха напуснали Дориан. Тишината бучеше в ушите му.
Калтейн бе унищожила валгския принц в себе си, но Ключът на Уирда беше помрачил ума ѝ. Беше ѝ дал огромна сила, но и бе разкъсал съзнанието ѝ на парчета.
Дориан пристъпи бавно, предпазливо към леглото.
- Будна си - провлачи със студения глас на валгския крал.
Защото момичето виждаше повелителя си.
То мигна.
Дориан бе наблюдавал с очите си експериментите на Ераван, изчадията в тъмниците му. Но като гледаше тази млада жена - измършавяла, насинена, с онова противно нещо в ръката си и противното нещо, чието легло бе принудена да споделя...
Той се осмели да пусне мъничка нишка от силата си. Като доближи ръката ѝ, магията му отскочи назад.
Да, ключът действително беше присаден в тялото ѝ.
Той стори поредна крачка към нея, молейки се да не погледне към портала в стената.
Момичето потрепери - едва забележимо.
Дориан напрегна сили да не повърне. Да не прави нищо друго, освен да изрече с хладен, заповеднически тон:
- Дай ми ръката си!
Кафявите очи на младата жена огледаха лицето му, но все пак тя протегна ръка към него.
Той едва не залитна, съзирайки загнилата рана, черните вени, излизащи от нея. Ключът изливаше отровата си в тялото ѝ. Несъмнено така бе изглеждала и раната на Калтейн, затова белегът оставаше на ръката ѝ дори след смъртта.
Дориан прибра Дамарис в ножницата му и хвана китката ѝ с две ръце.
Лед. Кожата ѝ беше като лед.
- Легни - каза ѝ той.
Тя потрепери, но се подчини. Приготви се. За него. Калтейн. О, богове, Калтейн! Какво ли бе преживяла...
Дориан извади ножа от колана си - онзи, който Сорел му бе подарила - и доближи острието до китката ѝ. От Манон знаеше, че Калтейн така се е освободила.
Първо пусна искрица от лечебната си магия в ръката ѝ. За да обезчувстви мястото и да облекчи болката. Момичето се замята, но той не го пусна. Вля магията си в него. То изпъшка и изви гръб, а Дориан се възползва от внезапната му неподвижност, за да забие ловко ножа в китката му.
Потребни му бяха едва три движения, докато лечебната му магия обезболяваше мястото, и окървавеното парче се озова в пръстите му. Онази празна, гнусна сила запулсира в тялото му.
Последният Ключ на Уирда.
Той пусна ръката на момичето, пъхна Ключа на Уирда в джоба си и се обърна към портала.
Немощни, разтреперани пръсти се обвиха около китката му.
Дориан се завъртя, стрелвайки ръка към Дамарис, и видя младата жена да се взира в него с обляно в сълзи лице.
- Убий ме - пророни тя. Дориан примигна насреща ѝ. - Ти... притисна го назад. - Не ключа, а демона в нея. Вероятно с лечебната си магия. - Убий ме! - Повтори и зарида. - Убий ме, моля те!
Дамарис се стопли в ръката му. Истина. Той вторачи ужасен поглед в нея.
- Аз... не мога.
Тя задращи нашийника около врата си. Като че искаше да го разкъса.
- Моля те - изхленчи. - Умолявам те.
Нямаше време. Не знаеше как да свали нашийника. Дори не знаеше дали е възможно да го свали без онзи златен пръстен, който Елин бе използвала за неговия.
- Не мога.
Отчаяние и агония превзеха очите ѝ.
- Моля те! - повтаряше. - Моля те!
Дамарис остана топъл. Истина. Молбите ѝ бяха искрени.
Но той трябваше да си върви - незабавно. Не можеше да я вземе със себе си. Знаеше, че съществото в нея, макар и свито в някой ъгъл на тялото ѝ заради магията му, щеше отново да я обсеби. И да го издаде на Ераван. Да му каже какво е откраднал.
Тя продължаваше да ридае, дращейки с нокти обезобразеното си тяло.
- Моля те!
Проява на милост ли щеше да е убийството ѝ? Нямаше ли да е по-страшно престъпление да я зареже тук, с Ераван. За да бъде робиня и на него, и на демона, таящ се в нея...
Дамарис не отговори на безмълвните му въпроси.
И той пусна дръжката му, взрян в ридаещата девойка.
Манон би сложила край на живота ѝ. Би я освободила по единствения възможен начин. Каол би я взел със себе си, без да го е грижа за последствията. Елин... Дориан нямаше представа как би постъпила тя.
Кой искаш да бъдеш?
Ала той не беше никого от тях. Беше просто... себе си.
Мъж, преживял загуби и болка. Но и мъж, познал приятелство и радост.
Загубите и болката не го бяха прекършили напълно. А и без тях дали моментите на щастие щяха да са толкова ярки? Без тях щеше ли да се бори с всички сили повече да не се повторят?