![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Носителят на свитъка Тиамак, ненаситен за знания, започна да се намества да чуе разказа, но си спомни за непосредствените си задължения.
— Имаш ли нужда от още нещо, лейди Адиту?
Тя се усмихна на нещо, но не обясни на какво.
— Не. Добре съм.
— Тогава те моля да ми разкажеш за Пътя на сънищата.
— Ще ти кажа, каквото мога — но неслучайно ти отговорих „и да, и не“ на въпроса ти дали знам какво се е случило. Не съм съвсем сигурна какво точно се случи. Пътят на сънищата е ужасен хаос, но това не ме изненада. Онова, което не очаквах, беше, че някакво ужасяващо създание ще ме причака там.
Тиамак се притесни.
— Какво значи „създание“? Демон? Някой от нашите… врагове?
— Не точно това. — Кехлибарените очи на Адиту се свиха съсредоточено. — Беше… структура, предполагам. Нещо много могъщо и много странно, което е било… построено там. Няма друга дума. Беше нещо точно толкова огромно и заплашително по свой си начин, колкото двореца, който Джосуа възнамерява да нападне тук, в живия свят.
— Дворец? — озадачи се Тиамак.
— Не е така елементарно и така подобно на нещата, които познаваш. Убедена съм, че беше конструкция на Изкуството — разумна конструкция, а не като силуетите, които възникват спонтанно по другите пътища. Беше някаква вихрушка от пушеци, искри и черни енергии — създание с огромна мощ, което би трябвало да е отдавна в постройката. Никога не съм виждала, нито съм чувала за подобно нещо. Грабна ме, както вихрушка грабва листо, и едва успях да се измъкна. — Тя притисна отново слепоочията си. — Май извадих късмет.
— Представлява ли опасност за нас? И ако е така, сещаш ли се за нещо, което би ни помогнало да разрешим тази загадка?
Вранът си спомни за това, което си беше помислил преди малко за непознатата земя: намираше се на територия, за която не знаеше нищо.
— Трудно ми е да допусна, че подобно необикновено нещо не би имало нещо общо с Инелуки и останалите събития напоследък. — Тя се замисли за момент. — Тогава ми хрумна една мисъл, която би могла да е важна, но не го проумях. Когато го видях за първи път, дочух или усетих думата „Суми'асу“. На речта на Родените в Градината това означава „Петата къща“.
— Петата къща? — попита объркано Тиамак.
— Да. — Адиту се отпусна назад. — И за мен не означава нищо. Но това чух, когато за първи път срещнах това могъщо нещо.
— Ще попитам Странгиард — отвърна Тиамак. — Ще трябва да съобщим и на Джосуа. Ако не друго, ще се успокои, като чуе, че си добре.
— Уморена съм. Мисля да полежа на спокойствие и да помисля. — Адиту направи някакъв непознат на врана жест. — Благодаря ти, Тиамак.
— Нищо не съм направил.
— Направи, каквото можеше. — Тя притвори очи и се облегна назад. — Предците може би разбират всичко това, но аз не го разбирам. Уплашена съм. Бих дала много, за да поговоря с моите.
Тиамак стана и излезе на заснежения бряг на Кинслах.
Каруцата спря и дървените колела спряха да скрибуцат. Графът на Над Мулах знаеше, че това мъчително скрибуцане ще го съпровожда до края на пътуването.
— Тук ще се сбогуваме — извика той на Изорн.
Остави коня си на грижите на един от войниците и тръгна през снега към младия римър, който скочи от коня си и го прегърна.
— Да, наистина сбогом. — Изорн погледна към каруцата и увитото тяло на Мейгуин. — Не мога да ти изкажа цялата си скръб. Тя заслужаваше по-добра участ. Както и ти, Еолаир.
Графът стисна ръката му за последен път.
— Според собствения ми опит — промълви той огорчено — боговете, изглежда, не се интересуват много какво заслужаваме. Или пък отплатата им за делата ни е прекалено непонятна за мен. — Той притвори очи за момент. — Хайде, стига. Тя е мъртва и всички оплаквания на този свят и вопли срещу Небето няма да я върнат. Ще я погреба при нейните обични, а след това ще помогна на Инахуен и моя народ да възстановим, каквото можем.
— А след това?
Еолаир поклати глава.
— Мисля, че това зависи от възможността на ситите да спрат Елиас и неговия съюзник. Предполагам, няма да си помислиш, че ти желая зло, ако кажа, че може да подготвим пещерите на Грианспог, в случай че ни потрябват отново.
Изорн се усмихна едва-едва.
— Би било глупаво да не го направиш.
— И ще тръгнеш с тях? Собственият ти народ ще има нужда от помощ, след като Скали вече го няма.
— Знам. Но трябва да намеря семейството си и Джосуа. Раните ми заздравяха достатъчно, за да мога да яздя, така че ще потегля със ситите. Ще съм единственият простосмъртен и ще се чувствам доста самотен по пътя към Ерчестър.