Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Благодаря ти, Тиамак.

Джосуа се поколеба за момент, след което се приведе и излезе изпод навеса. Слудиг и войниците го последваха.

Тиамак приклекна до Адиту. Беше облечена с дрехи на простосмъртните — светли панталони и кожено яке, не достатъчно топли за времето, но ситите не се влияеха особено от капризите му, напомни си той. Дишаше повърхностно, а едната й ръка беше стисната в пестник. Нещо в начина, по който беше свила дългите си пръсти, привлече вниманието му и той разтвори дланта й. Тя беше свита с изненадваща сила.

В шепата на Адиту имаше овално огледалце, малко по-голямо от трепетликов лист. Рамката му представляваше тесен пръстен от някаква покрита с гравюри лъскава кост. Тиамак го взе. Беше доста тежко за размера си и необичайно топло.

Усети някакво боцкане и изтръпване. Наклони огледалцето, за да види собственото си отражение, но колкото и да нагласяше ъгъла, не видя нищо друго освен сивкав мрак. Доближи го до лицето си и усети пощипването да се засилва.

Нещо го удари по китката и огледалцето падна от ръката му на влажната земя.

— Остави го.

Адиту се отпусна назад и прикри очи с дългите си пръсти. Гласът й беше глух и напрегнат.

— Не го докосвай, Тиамак.

— Ти си будна!

Погледна падналото на тревата огледалце, но не изпита никакво желание да пренебрегне предупреждението на Адиту.

— Да, вече съм будна. Изпратили са те да се грижиш за мен? Да ме лекуваш?

— Поне да те наблюдавам. — Той се приближи малко към нея. — Добре ли си? Нуждаеш ли се от нещо?

— Вода. Малко разтопен сняг ще свърши работа.

Тиамак се измъкна под тежкото платнище, загреба сняг в шепите си и го внесе вътре.

— Нямам нито чаша, нито купа.

— Няма значение. — Тя се понадигна и той изсипа снега в шепите й. Ситката лапна малко, а с останалото разтри лицето си. — Къде е огледалото?

Тиамак й го посочи. Адиту се наведе и го вдигна от тревата, но в следващия миг ръката й беше отново празна — Тиамак не видя къде изчезна огледалцето.

— Какво стана? — попита той. — Знаеш ли?

— И да, и не. — Тя притисна лицето си с ръце. — Чувал ли си нещо за Свидетелите?

— Малко.

— Пътят на сънищата, мястото, из което бродим ние, Зида'я, когато използваме такива Свидетели като огледалото, което държеше преди малко, е почти напълно блокиран за нас, откакто Родената на кораб Амерасу беше посечена в Ясира. Затова нямах възможност да се посъветвам с Джирики или майки ми Ликимея, или който и да е от моя народ, откакто ги напуснах. Но не спрях да мисля за нещата, за които ме попитахте със Странгиард, въпреки че, както вече ви казах, самата аз не знам отговорите. Съгласна съм, че въпросите ви са може би изключително важни. Надявах се, че след като сме по-близо до моя народ, може би ще мога по някакъв начин да ги уведомя, че имам нужда да разговарям с тях.

— И не успя?

— Дори по-лошо — може да съм направила нещо глупаво. Подцених степента, в която са се променили нещата на Пътя на сънищата.