Съдбовният кораб [bg]

— Отидох на дъното и останах там. Наистина. Или поне се опитах. Независимо колко вода приемах в себе си, не можех да потъна изцяло. Но останах долу, останах скрит. Дойдоха риби и раци. Те оглозгаха костите до голо. Почувствах се пречистен. Всичко беше тихо, студено и мокро.

— Но тогава дойдоха змиите. Те ми говореха. Знаех, че не мога да ги разбера, но настояха да го направя. Те се заяждаха и ме бутаха, задаваха ми въпроси, изискваха от мен неща. Искаха спомени, молеха ме за спомени, но аз спазих думата си към теб. Запазих всичките ни спомени в тайна. Това ги ядоса. Те ме проклинаха и ме дразнеха, и ми се подиграваха, и… Трябваше, не виждаш ли? Знаех, че трябваше да съм мъртъв и забравен от всички, но те нямаше да ме оставят да бъда мъртъв и забравен. Продължаваха да ме карат да си спомня. Единственият начин, по който можех да спазя обещанието си, беше като се издигна отново. И… после някак отново бях в Бингтаун и те ме изправиха, аз се боях, че отново ще ме накарат да плавам, но те ме извлякоха на брега и ме оковаха. Така че не можех да бъда мъртъв. Но дадох най-доброто от себе си, за да забравя. И да бъда забравен.

Корабът си пое накъсано дъх.

— И въпреки това си тук — отбеляза Кенит. — И не само че си тук, но и водиш хора, които да ме убият в собствените ми води? Защо, корабе? Защо ме предаде? — В гласа му имаше неподправена агония, когато попита: — Защо ни принуждаваш отново да се изправяме пред това?

Парагон се пресегна, за да напълни шепи със собствената си брада и да я задърпа.

— Съжалявам, съжалявам — проплака той. Гласът на разкайващото се момче звучеше необичайно от брадатите му устни. — Не исках. Те не дойдоха да те убиват. Казаха, че само искат да върнат кораба на Алтея. Щяха да ти предложат да откупят Вивачия обратно. Знаех, че нямат достатъчно монети, но по едно време се надявах, че щом ме видиш, ще ме поискаш обратно. Че може би в замяна ще вземеш мен.