Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Какво ще направим сега, Торин? – с отчаяние в гласа промълви Фолко.

- Поне да застанем в строя и да се сражаваме, докато ръцете не изпуснат оръжието – отсече джуджето. – Ти смяташ случилото се за наша вина. Щом е тъй, нямаме друг начин да я изкупим. Ставай, ставай, не е време да се вкисваш! Трябва да стигнем при нашите...

На половин път срещнаха бързащите на помощ Амрод и Беарнас.

- Той си сложи Пръстена и си отиде – на един дъх докладва Торин. – Ние не можахме... а и вие, сигурно също не бихте успели. Макар че какво сега да гадаем! Той можеше да ни убие... но не го направи, само каза, че все едно няма да сполучим. И още разбрах откъде е мечът му – най-вероятно е от небесно желязо. Очевидно дълго е лежал в съкровищницата на Гондор... Такъв може да сече митрил!

- И как, според вас, да постъпим? – глухо попита Амрод.

- Вие сигурно трябва да идете вкъщи, на изток – с усилие отговаряше джуджето. – Нали там също кипи война... А ние... не изпълнихме доброволно поетия върху себе си Дълг и затова отиваме на юг, за да се присъединим към Гондорската армия.

Елфите се спогледаха.

- Засега ще вървим заедно – трябва да откараме ранените до безопасно място, където ще могат да помогнат и на Маелнор... а там ще видим – каза Беарнас, обръщайки коня.

Пътя се оказа тежък. Отваряха се рани, стенеха, мятаха се в треска бълнуващи хората – налагаше се да сноват без да подгънат крак. Бавно, много бавно излизаха към покрайнините на Великите Зелени гори. Елфите поеха върху себе си главния дял от лекуването на ранените, Фолко и Торин някак незабележимо започнаха да играят ролята на помощници. Като че ли така бе и по-добре. След окончателния провал на всичките им планове хобитът изпадна в дълбоко униние. Пристъпите на гнетящата го мъка след минали неуспехи имаше и по-рано, но нито един не идеше да се сравни с този по тежест. Богатото въображение изигра този път лоша шега с хобита, той прекалено ясно си представяше ужасите на бъдещото нахлуване. И какво можеха да променят в този грандиозен сблъсък на Запада и Изтока шепа воини? Изпуснаха кацналия на рамото им късмет и животът загуби цветовете си, стана блудкав и сив. Размерите на сполетялата ги беда ги гнетеше, превиваше плещите им надолу, за известно време лишавайки ги от сили и желание да се борят...