20 години по-късно

I. НАЗДРАВИЦА ЗА ПАДНАЛОТО ВЕЛИЧЕСТВО

Колкото повече се приближаваха до къщата, толкова повече нашите бегълци виждаха, че земята е разровена, сякаш пред тях беше минал голям отряд конници. Пред вратата следите се виждаха още по-ясно: очевидно тук отрядът беше правил престой.

— Бога ми, работата е ясна! — каза д’Артанян. — кралят и конвоят му са минали от тука.

— Дявол да го вземе! — извика Портос. — В такъв @Слу чай всичко са излапали.

— Е, поне една кокошка е останала — рече д’Артанян. Той скочи от коня си и почука на вратата. Никой не отговори.

Бутна вратата, която не беше затворена, и видя, че първата стая е съвсем празна.

— Е, какво? — попита Портос.

— Никого не виждам — отговори д’Артанян. — Ах!

— Какво има?

— Кръв!

При тая дума тримата приятели скочиха от конете си и влязоха в първата стая; но д’Артанян беше бутнал вече вратата на втората и изразът на лицето му показваше ясно, че е видял нещо необикновено.

Тримата приятели се приближиха и видяха един още млад човек, проснат на пода в локва кръв.

Личеше си, че е искал да стигне до кревата, но не е имал сили за това и е паднал.

Атос се приближи пръв до нещастника: стори му се, че раненият мърда.

— Е, какво? — попита д’Артанян.

— Ако е умрял — отговори Атос, — то не е много отдавна, защото е още топъл. Но не,’ сърцето му бие. Ей, приятелю!

Раненият въздъхна. Д’Артанян взе вода в шепата си и я плисна в лицето му.

Човекът отвори очи, опита се да вдигне глава и падна отново.

Тогава Атос поиска да сложи главата му на коляното си, но забеляза, че раната се намира малко над малкия мозък и че черепът е разцепен; кръвта просто шуртеше от нея.

Арамис намокри една кърпа и я сложи на раната; раненият се свести от хладината и отвори отново очи.

Той погледна учудено тия хора, които сякаш го съжаляваха и които се опитваха да му помогнат, доколкото им позволяваха силите.

— Вие сте сред приятели — каза Атос на английски,

успокойте се и ако можете, разкажете ни какво се е случйло?

— кралят — промърмори раненият, — кралят е пленен.

— Видяхте ли го? — попита Арамис на същия език.

Човекът не отговори.

— Бъдете спокоен — продължи Атос, — ние сме верни служители на негово величество.

— Истината ли говорите? — попита раненият.

— Честна дума на благородници!

— Тогава мога да ви кажа всичко?

— Говорете.

— Аз съм брат на Пари, камердинера на негово величество. УАтос и Арамис си спомниха, че така лорд Уинтър наричаше лакея, когото видяха в коридора на кралската палатка.

— Познаваме го — каза Атос, — той не напуска никога краля.

— Да, така е — продължи раненият. — Е добре, като видял, че кралят е пленен, той си спомнил за мене; когато минавали край къщата ми, той поискал от името на краля да спрат. Искането било изпълнено. Кралят, казали, бил гладен. Въведоха го в тази стая, за да се нахрани, и поставиха часови на вратите и прозорците. Пари знаеше тази стая, защото много пъти беше идвал да ме види, докато неговото величество бе в Нюкаслл. Знаеше, че от тази стая един подземен проход води в избата, а оттам — в овощната градина. Направи ми знак. Разбрах го. Но сигурно тоя знак е бил забелязан от пазачите и е събудил недоверието им. Не знаех, че ни подозират, и имах само едно желание — да спася негово величество. Излязох уж за дърва, като мислех, че няма време за губене. Тръгнах по подземния проход, през избата, и надигнах дъскаТа с главата си. Докато Пари слагаше тихо резето на враТата, направих знак на краля да ме последва. Уви! Той Не искаше, сякаш това бягство го отвращаваше. Пари вДигна умолително ръце към него, аз също го молех от своя страна да не изпуска такъв случай Най-после той се РеШи да ме последва. За щастие аз вървях напред, а кралят на няколко крачки след мене. Изведнъж в подземния проход се изправи голяма сянка пред мене. Поисках да