Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Което пък означаваше, че принцът се нуждае от информация какво точно правят нашествениците между Даркмоор и Крондор. И Джими бе пожелал доброволно да отиде и да види какво става там.
Вече закъсняваше с цели три дни.
Даш стигна до края на охраняваната от патрули зона — редици рухнали, опожарени стени, бележещи западния край на фулбурга на Даркмоор. Армията на принца в града осигуряваше сравнителна безопасност в кръг на един ден езда от града, но порутените стени предлагаха добро прикритие за възможна засада и се бяха превърнали в убежище за не една банда крадци и разбойници.
Даш огледа хоризонта с надеждата, че брат му ще се появи отнякъде. Звуците, отекващи от сгушените под зимната пелена гори долу, бяха редки и далечни. Тупване на падащ от клоните сняг, пращенето на леда, предвещаващо скорошното топене. Птичи зов или шумолене на животинче в храстите. В зимния студ всичко това се чуваше надалече.
И тогава Даш чу нещо друго. Смътен далечен звук. Не беше тропот на конски копита, биещи в пръстта и камънаците, който се надяваше да чуе. По-скоро бе пукот на ледената коричка на снега под човешки стъпки. И издаващият този звук се приближаваше към него целенасочено, макар и без да бърза.
Даш размърда пръстите си в ръкавиците и бавно извади меча от ножницата. Ако предишният военен конфликт го беше научил на нещо, то бе да е винаги нащрек. Нямаше безопасно място извън укреплението на Даркмоор.
Зърна някакво движение и се вгледа. По пътя бавно се тътреше самотна фигура. Крачеше отмерено, после, пред погледа на Даш, започна да подтичва. Даш разбра, че минава ходом по сто крачки, след това пробягва другите сто — „марш на скок“, практика, на която Даш и брат му бяха тренирани от своите учители по бойно изкуство още като момчета. Ако си добре трениран и си останал без кон, този начин на придвижване може да ти осигури почти толкова дневен преход, колкото при езда, а за няколко седмици — дори повече.
Скоро неясната фигура се приближи и Даш видя мъж, загърнат в тежко сиво наметало — облекло, предназначено да скрива носещия го в зимния сумрак. Загърнатият в него човек оставаше забележим само в ясни дни, когато небето е чисто.
Приближаващият се беше без шапка и бе покрил главата си с някакво парче плат — шал или просто дрипа. Носеше на бедрото си меч, а ръцете му бяха с различни ръкавици. Ботушите му бяха оцапани с кал и заскрежени.
С всеки миг пращенето на замръзналия сняг под стъпките му ставаше все по-силно. Накрая той спря пред Даш, вдигна очи и каза:
— Стоиш ми на пътя.
Даш обърна коня към Даркмоор, прибра меча, подкара до пешака и попита:
— Коня ли изгуби?
Джими посочи с палец през рамо.
— Някъде там.
— Доста немарливо — каза по-младият брат. — Беше скъп кон.
— Знам — отвърна Джими. — Но не ми се мъкнеше на гръб. Беше умрял.
— Жалко. Наистина беше добър кон.
— Едва ли ти е толкова мъчно за него, колкото на мен — каза Джими.
— Да те повозя? — попита Даш.
Джими спря и изгледа брат си. Двамата синове на лорд Арута, херцога на Крондор, никак не си приличаха. Джеймс бе наследил чертите на баба си — строен, рус и с очи като сапфири. Даш на свой ред приличаше на дядо си, с твърди къдрици светлокафява коса, с тъмните очи и вечно насмешлива физиономия. Но по нрав двамата бяха като близнаци.
— Крайно време беше да го предложиш — каза Джими и се пресегна да хване ръката на Даш.
Метна се зад брат си и бавно поеха към града.
— Зле ли е? — попита Даш.
— Много — каза Джими.
— Повече, отколкото мислехме?
— Повече от всичко, което можеш да си представиш.
Даш не каза нищо. Знаеше, че брат му ще докладва пряко на принца и че той самият ще е там и ще чуе всички подробности.
Джими взе в премръзналите си шепи горещата чаша кафе, подсладено с мед и с голяма лъжица сметана, и кимна с благодарност. Слугата бързо излезе и затвори вратата. Джими седеше в частния кабинет на принца, а самият принц, рицар-маршал Оуен Грейлок, херцог Арута Крондорски и Ерик фон Даркмоор търпеливо чакаха доклада му.
Патрик, принц на Крондор и владетел на Западните територии на Островното кралство, рече:
— Е, добре. Казвай какво видя!
Джими бавно отпи от горещото кафе и каза:
— Много по-лошо е, отколкото се опасявахме.
Патрик бе възложил на петима мъже да идат на запад към Крондор, неговия столичен град, и до този момент от тях се бяха върнали само трима. Картината, която вече се очертаваше, не можеше да се нарече с друга дума освен „мрачна“.
— Продължавай.
Джими остави чашата на масата и свали тежкото си наметало.