Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Шалан забърза с минувачите. Скритата ѝ ръка стискаше здраво кесията в джоба, а със свободната държеше захаросания плод. Помнеше твърде добре как веднъж в Карбрант Ясна преднамерено показа богатството си и така привлече крадците да излязат като ластари в дъждовна вода.
Шалан следваше напътствията на продавачката и усещането ѝ за свобода се замени от тревога. Като свърна от пазара, тя се озова на доста по-тиха улица. Дали пък продавачката не я беше пратила в клопка, та да я ограбят лесно? Шалан забърза със сведена глава. Не можеше да Превръща, за да се защити, както направи Ясна. Бурята да го отнесе! Та тя дори не успя да накара съчките да се запалят. Съмняваше се, че може да превръща живи тела.
Шалан имаше Тъкането на Светлината, но вече го ползваше. Можеше ли да Изтъче втори образ в същото време? Впрочем, как беше нейното прикритие? Навярно източваше Светлината от сферите ѝ. И за малко да ги извади, за да провери, ала се спря. Глупачка. Тревожеше се да не я оберат, а в същото време се канеше да извади шепа пари?
Спря след две пресечки. По улицата минаха няколко човека. Мъже в работнически дрехи на път за дома. Сградите съвсем не бяха толкова хубави, колкото онези, които останаха зад нея.
— Никой не ни следи — обади се Шарка откъм краката ѝ.
Шалан скочи едва ли не до покривите на къщите. Притисна свободната ръка до гърдите си и задиша дълбоко. Нима наистина мислеше да се внедри сред убийците? Собственото ѝ духче често я стряскаше.
Тин казваше, че само личният опит може да ме научи, рече си тя. Просто трябва да се измъкна от кашата първите няколко пъти и да се надявам, че съм свикнала, преди да причиня смъртта си.
— Да не спираме — каза Шалан. — Не ни остана време.
Тръгна напред и захапа захаросания плод. Наистина беше вкусно, ако и от притеснение да не успя да му се наслади напълно.
Улицата с кръчмите всъщност се оказа на пет пресечки, а не на шест. Все по-омачканата карта на Шалан сочеше една жилищна сграда срещу пивница, от чиито прозорци струеше синя светлина.
Захвърли клечката от захаросания плод и пристъпи към постройката. Невъзможно бе да е стара — нищо във военните лагери не беше отпреди повече от пет-шест години — ала изглеждаше направо древна. Камъните бяха очукани, капаците на прозорците висяха накриво. Шалан се чудеше как някоя буря не я е срутила.
С ясното съзнание, че влиза в бърлогата на белогръба, Шалан почука на вратата. Отвори ѝ грамаден тъмноок мъж, чиято брада беше обръсната по рогоядски. Косата му червенееше.
Устоя на подтика да запристъпя от крак на крак, докато онзи я гледаше от глава до пети. Най-сетне отвори вратата докрай и пошавна дебелите си пръсти, за да я подкани да влезе. В светлината на самотната мижава лампа, която май имаше една сфера вътре, Шалан не пропусна да забележи грамадната брадва, опряна в стената до него.
Пое дълбоко дъх и влезе.
Вътре миришеше на мухъл. Шалан чуваше капенето на вода някъде по-нататък в коридора — дъждовна вода, която неотклонно си проправяше път от течащия покрив надолу и надолу чак до приземния етаж. Пазачът мълчеше, докато я водеше навътре. Подът беше дървен. Като стъпваше върху него, нещо ѝ създаваше усещането, че ще пропадне. Подът сякаш стенеше под всяка стъпка. Свестният камък никога не се държеше така.
Пазачът кимна по посока на някакъв отвор в стената и Шалан се вторачи в чернотата от другата страна. Стъпала. Надолу.
В името на Бурята, какви ги върша?
Не се държеше боязливо. Това вършеше. Шалан хвърли поглед към грамадния пазач и въпросително вдигна вежди. Постара се да звучи спокойно, когато заговори.
— Наистина сте надминали себе си в украсата. Колко време ви отне да намерите из Пустите равнини такава бърлога с такова зловещо стълбище?
А пазачът всъщност се усмихна. От това видът му не стана по-малко заплашителен.
— Стълбите няма да пропаднат под мен, нали?
— Са добри. — Гласът на пазача беше изненадващо висок. — Не паднаха под мене, а аз закусих два пъти днеска. — Той се потупа по търбуха. — Върви. Чакат те.
Шалан извади сфера, за да си свети, и заслиза по стълбите. Стените тук бяха изсечени в камъка. Кой би си направил труда да копае мазе за някаква си прогнила жилищна сграда? Отговори си, когато забеляза стекъл се крем на няколко места по стената. Подобно на восък по страната на свещ, те отдавна бяха станали твърди като камък.
Тази дупка е отпреди идването на алетите, прецени Шалан. Настанявайки се в лагера, Себариал бе издигнал сградата върху вече съществуващо подземие. Определено в кратерите, където бяха военните лагери, някога бяха живели хора. Нямаше друго обяснение. А кои са били тези хора? Древният народ натан?