Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Когато Гейбриъл Гръб смогнал отново да си поеме въздух, защото в мига на слизането дъхът му секнал, той се видял в нещо прилично на голяма пещера, обграден отвсякъде от пълчища грозни мрачни таласъми; в средата на помещението, върху издигната седалка, се бил настанил приятелят му от гробищата; а съвсем близо до него стоял самият Гейбриъл Гръб, безсилен дори да се помръдне.
— Студена нощ — рекъл царят на таласъмите. — Много студена. Хей, дайте чаша с нещо сгряващо!
При тази заповед половин дузина раболепни таласъми, с неслизаща от устните им усмивка (по тази причина Гейбриъл Гръб си помислил, че са царедворци), бързо изчезнали и веднага се върнали с купа течен огън и го поднесли на царя.
— А! — извикал таласъмът, чиито бузи и гърло станали прозрачни, додето гълтал пламъка. — Туй наистина ще сгрее всекиго! Донесете чаша от същото за мистър Гръб!
Напразно възразявал злополучният гробар, че нямал навика да взема нещо сгряващо по вечерни доби; един таласъм го държал, а друг наливал пламтящата течност в гърлото му; той кашлял и се задушавал и бършел сълзите, течащи като порой от очите му, след като глътнал горящата напитка.
— А сега — рекъл царят, комуто хрумнало да навре острия връх на конусообразната си шапка в окото на клисаря и му причинил много остра болка, — а сега покажете на този човек, любител на униние и скръб, няколко картини от собствената ни богата колекция!
Едва таласъмът изрекъл тези думи и гъстият облак, затулващ самото дъно на пещерата, се разнесъл постепенно и някъде в далечината се появила малка и бедно обзаведена, но чиста и спретната стая. Група малки дечица се тълпели край ярко горящия огън, гушели се в полата на майка си и лудували около нейния стол. Майката ставала от време на време, отдръпвала пердето и гледала през прозореца, сякаш очаквала някого; скромна вечеря била вече сложена на масата, а едно кресло било придърпано край огнището. Почукало се на вратата: майката отворила, а наобиколилите я дечица запляскали с ръце, щом видели, че влиза баща им. Той бил мокър, уморен, изтърсвал снега от дрехите си, додето децата, струпани около него, грабвали в ревностна надпревара палтото, шапката, бастуна, ръкавиците му и ги изнасяли тичешком от стаята. После, когато седнал да вечеря край огъня, децата се катерели по коленете му, майката седяла до него и сякаш от всичко лъхало щастие и уют.
Но в гледката настъпила промяна почти незабелязано. Мястото било вече малка спалня, дето умирало най-хубавото и най-малко детенце; руменината била изчезнала от бузите му, а светлината — от очите му; и точно в мига, когато клисарят го погледнал с непознат досега интерес, дето усещал за първи път, момченцето умряло. Неговите малки братчета и сестрички заобиколили малкото му легло и сграбчвали малките ръчички, тъй студени и натежали, но се отдръпвали след този допир и гледали ужасени детското му личице; защото, колкото и спокойно и тихо да почивало в мир красивото дете, също като заспало, те виждали, че то е мъртво и знаели, че било сега ангелче, дето ги гледа отгоре и ги благославя от ясните щастливи небеса.
Отново лек облак минал през картината и отново друго нещо се появило. Бащата и майката били вече остарели и безпомощни, а от многобройната им челяд била останала по-малко от половината; но доволство и радост се четели по всяко лице и сияели във всеки поглед, додето били насядали заедно около огнището и разправяли и слушали за предишни събития от отдавна преминали дни. Мирно и безшумно слязъл бащата в гроба, а до мястото му на покой го последвала скоро онази, споделила с него грижи и неволи. Малкото останали на този свят след тях коленичили край гроба им и пролели сълзи върху покриващата го пръст; след туй се изправили и си отишли — скръбно, печално, но без сърцераздирателни вопли и отчаяни жалби, защото знаели, че пак ща се срещнат един ден; и отново се включили дейно в живота и пак си възвърнали доволството и радостта. Облакът пак се появил и закрил картината от очите на гробаря.
— Как ти се вижда това? — запитал таласъмът, обръщайки широкото си лице към Гейбриъл Гръб.
Гейбриъл промълвил, че било много хубаво, но някак се позасрамил, щом таласъмът го стрелнал с огнените си очи.
— Ти… мизерни човече! — рекъл таласъмът с безкрайно презрение. — Ти!… — Той, изглежда, бил разположен да добави още нещо, но негодувание задушило гласа му, затова вдигнал крак (а кракът му бил много гъвкав), размахал го над главата си, за да се прицели точно, и ударил хубав силен ритник на Гейбриъл Гръб; веднага след туй всички придворни таласъми се стълпили около нещастния гробар и го заритали безмилостно: според установения неизменен обичай на царедворците да ритат, когото монархът рита, и да прегръщат, когото монархът прегръща.