Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Каква е тази случка? — запита мистър Пикуик.
— О, нищо особено, — отвърна Уордл. — Хората разправят някаква история как един стар гробар бил уж отвлечен от таласъми.
— Уж! — възмути се старата дама. — Нима ще се намери някой да не го вярва? Уж! Не си ли чувал още като дете, че той наистина бил отвлечен от таласъмите, и не го ли знаеш, че е точно тъй?
— Добре, добре, майко, бил е отвлечен, щом настояваш — засмя се Уордл. — Той наистина бил отвлечен от таласъми, Пикуик, и слагаме точка на въпроса.
— Не, не — възрази мистър Пикуик, — няма да сложим точка, уверявам ви; защото искам непременно да чуя как и къде са го отвлекли и изобщо цялата история.
Уордл се усмихна, виждайки как всички глави се наведоха напред, готови да слушат; той отново щедро напълни чашите с коледната напитка, кимна в знак на наздравица към мистър Пикуик и започна да разправя следното…
Но гледай ти, що за издатели сме ние, щом допуснахме тази глава да стане тъй дълга! Признаваме чистосърдечно — бяхме забравили подобни дребни ограничения, каквито са главите. Затова ето, пускаме таласъма да се подвизава в нова глава! Свободна улица и никакви изключения за таласъмите, дами и господа, моля ви!
Глава двадесет и девета
В едно старо манастирско градче, в този край на страната, много, много отдавна — толкова отдавна, та историята трябва да е истинска, защото нашите прадеди твърдо вярвали, че не е измислена — живял някакъв клисар и гробар на име Гейбриъл Гръб. Ако някой е гробар и непрекъснато обкръжен от белезите на смъртта, не бива в никой случай да се смята, че той непременно е мрачен и унил човек. Та най-веселите хора на света работят в погребални бюра; по едно време имах честта да се сближа с един професионален оплаквач и в частния живот, вън от службата си, той беше извънредно шеговит и забавен дребен човек, ненадминат изпълнител на закачливи песнички, като паметта му никога не му изневеряваше, ненадминат бе и в начина, по който си изпиваше препълнената чаша, без да спре да си поеме дъх. Но въпреки тези примери Гейбриъл Гръб бил точно обратното: свадлив, неприятен, вечно намусен човек — мрачен и саможив, той не дружал с никого освен със себе си и с плетената бутилка, добре прилягаща в дълбочината на големия му джоб на жилетката; а минел ли някой с весело лице край него, той го изглеждал смръщено с толкова неприязън и злоба, че трудно било да го срещнете, без след туй да не ви гнети нещо крайно тягостно.
Малко преди да падне здрач на една Бъдни вечер, Гейбриъл нарамил лопатата, запалил фенера и се запътил към старите гробища; трябвало да доизкопае един гроб за следващата сутрин, а тъй като се чувствувал не особено разположен, решил, че може да си подобри настроението, като се залови за тая работа още веднага. Додето вървял по древните улици, той зървал светлина от веселите пламъци на разгорелия се огън през старинните прозорци и чувал високия смях и радостните викове на събралите се около камините; забелязвал трескавите приготовления за празненството на другия ден и подушвал множеството апетитни благоухания, изскачащи на облаци от кухненските помещения. Всичко това глождело и озлобявало сърцето на Гейбриъл Гръб; а когато група деца изскачали от някоя къща, прекосявали улицата и преди още да почукат на отсрещната врата, бивали посрещани от пет-шест къдрокоси малки палавници, които наобиколили гостенчетата и задружно се отправяли на горния етаж, за да прекарат вечерта в коледни игри, Гейбриъл се усмихвал зловещо, стискал дръжката на лопатата още по-здраво и си мислел за шарка, скарлатина, млечница, магарешка кашлица и доста още подобни източници на утеха.
В това щастливо разположение на духа Гейбриъл крачел напред, отвръщайки с късо враждебно изръмжаване на добродушните поздрави на някои свои съседи, минаващи от време на време край него, додето свърнал в тъмния път, водещ към гробищата. А Гейбриъл горял от нетърпение по-скоро да стигне тъмния път, защото мястото било, общо казано, славно: мрачно и потискащо и жителите на градчето не обичали много-много да ходят нататък, освен ако слънцето светело — посред бял ден; следователно той се възмутил не на шега, когато чул някакво хлапе, запяло с цяло гърло весела коледарска песничка, и то там, в светилището, наречено „алея на ковчезите“ от време оно, още когато съществувало абатството със своите монаси с обръснати глави. Додето Гейбриъл наближавал, песента се чувала все по-близо и той разбрал, че тя се носела от устата на някакво момченце, забързано да стигне една от дружинките по старата улица и отчасти да не се чувствува самотно, отчасти да се подготви за случая, ревяло песента си колкото му глас държи. Гейбриъл дочакал момченцето, после го натикал в едно кьоше и го тупнал пет-шест пъти с фенера по главата, за да го научи да овладява гласа си. А докато момченцето се отдалечавало тичешком с ръка на главата и пеело вече съвсем друга песен, Гейбриъл захванал да се хили сам от все сърце, влязъл в гробището и заключил портата след себе си.