Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Той снел връхната си дреха, сложил фенера на земята, влязъл в недовършения гроб и работил най-ревностно около час. Но земята била втвърдена от студа и съвсем не било лесно да се копае и изхвърля пръстта; макар че имало луна, тя била съвсем тънко сърпче и едва осветявала гроба, върху който падала сянка от църквата. При всеки друг случай тези затруднения щели много да потиснат и затормозят Гейбриъл Гръб, ала той бил толкова доволен, задето накарал момченцето да прекъсне своята песен, че не обръщал внимание на това, че работата му вървяла бавно, и щом привършил, каквото имал да върши за тази вечер, погледнал надолу към гроба с грозно задоволство и почнал да тананика, докато си прибирал нещата:
— Хо-хо! — засмял се Гейбриъл Гръб, седнал на плоския надгробен камък, който бил любимото му място за почивка, и извадил плетената си бутилка. — Ковчег на Коледа! Подарък за празника. Хо-хо-хо!
— Хо-хо-хо! — повторил някакъв глас съвсем близо зад него.
Гейбриъл се поизплашил и не вдигнал до устните си плетената бутилка, от която тъкмо щял да отпие, а се обърнал. Най-отколешният гроб край него бил толкова тих и спокоен, колкото и цялото гробище на бледата лунна светлина. Побелелите от скреж студени надгробни плочи блестели и святкали като редици скъпоценни камъни около очертанията на старата църква. Твърд хрупкав сняг бил застлал земята, покрил също гъсто издигащите се една до друга могилки пръст с такава бяла и гладка пелена, сякаш труповете лежали там, увити само в техния покров. И най-малко шумолене не нарушавало дълбоката тишина на тази тържествена картина. Звукът сякаш вкочанясвал, толкова било всичко в леден покой.
— Навярно е ехо — рекъл Гейбриъл Гръб и отново надигнал бутилката към устните си.
— Не, не е — отвърнал плътен глас.
Гейбриъл скочил и останал на място като закован от почуда и ужас, защото очите му се спрели на някакво същество, от което кръвта му направо замръзнала.
На издигащия се най-близко до него надгробен камък било седнало странно неземно създание и Гейбриъл веднага почувствувал, че то не е от този свят. Дългите му фантастични крака можели да стигнат до земята, но били вдигнати и подвити по особен фантастичен начин; жилестите му ръце били голи, а дланите почивали върху коленете му. Неговото късо закръглено туловище било облечено в тясна дреха, украсена с малки разрези; късо наметало висяло на гърба му, а яката отпред била скроена на причудливи зъбци и служела на таласъма за жабо или връзка; обувките му при пръстите завършвали в дълги остри върхове. На главата си носел широкопола конусообразна шапка, накитена с едно-единствено перо. Шапката била цяла побеляла от скреж и въобще таласъмът изглеждал тъй, сякаш си бил седял удобно на този надгробен камък двеста или триста години. Стоял напълно неподвижно, изплезил език, сякаш се подигравал и се хилел на Гейбриъл Гръб, тъй както могат да се хилят само таласъмите.
— Не, не е ехо — рекъл таласъмът.
Гейбриъл Гръб се бих схванал целият и не можел да отговори.
— Що дириш тук на Бъдни вечер? — строго запитал таласъмът.
— Дойдох да изкопая един гроб, сър — изпелтечил Гейбриъл Гръб.
— Кой броди всред гробове и по гробища тази именно вечер? — провикнал се таласъмът.
— Гейбриъл Гръб! Гейбриъл Гръб! — екнал див хор от гласове, сякаш гробищата били пълни.