Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Гейбриъл се огледал уплашен — нищо не се виждало.
— Какво има в тази бутилка? — попитал таласъмът.
— Холандски джин, сър — отговорил клисарят и се разтреперил още повече, защото го бил купил от контрабандисти и му минало през ума, че неговият разпитвач може да е от акцизния отдел на таласъмите.
— Кой пие джин самичък на гробища тази именно вечер? — рекъл таласъмът.
— Гейбриъл Гръб! Гейбриъл Гръб! — отново се разнесли дивите гласове.
Таласъмът се усмихнал злобно на ужасения клисар, а после повишил тон и се провикнал:
— А кой в такъв случай ще бъде законната плячка, що ни се полага?
На този въпрос отговорил невидимият хор, звучащ като песен, изпълнявана от множество гласовити хористи при мощния съпровод на църковния орган — песен, която стигала до ушите на клисаря, сякаш носена от бучащ вятър и замирала, когато вятърът затихнел; но ответът бил пак същият:
— Гейбриъл Гръб! Гейбриъл Гръб!
Таласъмът се усмихнал още по-широко и рекъл:
— Е, Гейбриъл, какво ще кажеш на това?
Клисарят не можел да си поеме дъх.
— Какво мислиш за всичко това, Гейбриъл? — рекъл таласъмът, като размахал крака от двете страни на надгробния камък и огледал острите извърнати върхове на обувките си с такова задоволство, сякаш се любувал на най-хубавия чифт уелингтънски ботуши по Бонд Стрийт.
— Туй е… туй е… много любопитно, сър — отвърнал клисарят, полумъртъв от страх. — Много любопитно и много хубаво, но смятам да се върна и довърша работата си, сър, ако ми позволите.
— Работа ли? — рекъл таласъмът. — Каква работа?
— Гроба, сър; да довърша гроба — измънкал клисарят.
— О, гроба, а? — подел таласъмът. — Кой копае гробове по време, когато всички други се веселят, и това да му прави удоволствие?
Отново тайнствените гласове отвърнали:
— Гейбриъл Гръб! Гейбриъл Гръб!
— Струва ми се, че приятелите ми те изискват, Гейбриъл — рекъл таласъмът, като облизал бузата си с език (а езикът му бил нещо невероятно). — Струва ми се, че приятелите ми те изискват, Гейбриъл — повторил таласъмът.
— Мойте уважения, сър — отвърнал поразеният от страх клисар, — но мисля, че това е невъзможно, сър; те не ме познават, сър; мисля, че господата никога не са ме виждали, сър.
— О, да, виждали са те — отвърнал таласъмът. — Ние познаваме човека с навъсено лице и отблъскващ вид, който хвърляше злобни погледи към децата и стискаше по-здраво гробарската си лопата, додето идваше насам по улицата. Познаваме човека, който наби момченцето от завист и злоба, защото то може да е весело, а той не може. Познаваме го, познаваме го!
Тук таласъмът се закискал високо и пронизително, а ехото отекнало този смях двадесетина пъти; после той вдигнал нозе нагоре във въздуха, като се крепял на главата си или по-скоро на върха на конусовидната си шапка, върху тесния ръб на надгробния камък; оттам той се преметнал с необикновена пъргавина, озовавайки се право в краката на клисаря, и застанал, както обикновено шивачите сядат на своя тезгях.
— Аз… аз… смятам, че трябва вече да ви оставя, сър — рекъл гробарят, като се мъчел да помръдне.
— Да ни остави! — възкликнал таласъмът. — Гейбриъл Гръб иска да си отива. Хо-хо-хо!
Докато таласъмът се смеел, клисарят забелязал за миг ослепителна светлина, струяща от прозорците на църквата, сякаш била озарена цялата отвътре; светлината изчезнала, органът засвирил някаква весела мелодия и цели дружини таласъми, досущ като първия, изпълнили гробището и захванали да играят на прескачаница с надгробните плочи; те не спирали нито за миг да си поемат дъх, а се прехвърляли над най-високите паметници, един след друг, с невероятна ловкост. Първият таласъм се оказал наистина изумителен в това изкуство и никой от другите не можел да се равни с него; макар и да бил цял обхванат от ужас, клисарят не можел да не забележи, че докато приятелите му се задоволявали да прескачат паметниците с обикновени размери, първият таласъм се носел над семейните гробници ведно с железните им огради и прочие с такава лекота, сякаш били някакви крайпътни знаци.
Накрай играта стигнала до дяволски голямо напрежение; органът свирел все по-бързо и по-бързо и таласъмите скачали все по-живо и по-живо: увивали се на кълбо, премятали се презглава, отскачали като топки над паметниците. Главата на гробаря се въртяла със скоростта на буйните движения, що наблюдавал, а краката му се мотаели под него додето духовете прелитали пред очите му; най-после царят на таласъмите се впуснал отведнъж към него, грабнал го за яката и те потънали заедно под земята.