Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Тя щеше да вирне брадичка и да го отвее с реплика от сорта на: голям си разбирач, това е най-новата тенденция на „Ланвен“! Искам да кацна там като елегантна жена! Той щеше да се засмее, да я притисне в прегръдките си и сламената шапка щеше да хвръкне, щяха да се завъртят във вихъра на валса пред погледите на мърморещите недоволно пътници, че пристигнала в последната минута, а дори не си направила труда да се извини.
Тя така и не се появи в последната минута със сламена ябълковозелена шапка посред зима и розови обувки на висок ток.
Гари въртеше в ръце билета й.
Сгъна го, сложи го в джоба на сакото си и първото нещо, което направи, след като се нанесе в апартаментчето си на 74-та улица, бе да го залепи на стената, за да си напомня всяка сутрин, докато си пие кафето, че тя не бе дошла…
Бе предпочела да остане в Лондон.
If I can make it there, I’ll make it everywhere…
Първите дни бяха трудни.
Беше зима. Вятърът вледеняваше лицето му, дъждът валеше безспирно, често се извиваха страхотни снежни бури и той трепереше под черното сако и сивата тениска, застанал на бордюра в очакване да пресече. Жълтите таксита го изпръскваха, увитите в дрехи и шалове минувачи го блъскаха, шофьорът на автобуса го изхвърляше, защото нямал нито дребни, нито карта, и той оставаше на тротоара с подгизнали крака в тънките кожени обувки, вдигнал яката на сакото си, разтреперан като отбрулен лист, недоумяващ какви са правилата в този град и дали жителите му са наистина хора, и защо го отхвърлят по този начин.
Купи си дебели обувки, канадка и кожена ушанка, която връзваше под брадичката си, когато бурята вилнееше особено яростно. Приличаше на клоун с големия си червен нос, но не му пукаше. Климатът на този град можеше да се нарече какъвто и да е, само не и умерен и често му се случваше да си спомни с носталгия за възпитания ситен лондонски дъждец.
Тук всичко бе по-голямо.
По-голямо, по-силно, по-необуздано, по-диво, с една дума по-възбуждащо.
Завеждащият музикалното образование ги прие, за да ги поздрави за успешното им представяне на приемния изпит, напомняйки, че студентите са длъжни да бъдат блестящи. Трябва да сте упорити, работливи, креативни. Много скоро ще откриете, че всичко е далече по-трудно от това, което сте си представяли, и вместо да се свивате от страх, ще сте длъжни да положите двойно повече усилия и да се трудите неуморно. В Ню Йорк винаги някой е станал по-рано от вас, някой е работил до по-късно през нощта, някой е създал нещо, за което все още не сте се сетили, и именно него ще се наложи да изпреварите. За да сте винаги най-добрият. В Джулиард Скул не се задоволяваме само да мислим за музика, длъжни сме да се превърнем в музика, да я изживяваме страстно и ако не сте способни да се надскочите, без да се оплаквате, предоставете мястото си на някой друг.
След срещата се прибра в малката си хотелска стаичка в „Амстердам Ин“, недалече от „Линкълн Сентър“, и си легна напълно облечен.
Никога нямаше да се справи…
Щеше да се върне в Лондон. Там си беше у дома, там бяха майка му, приятелите му, баба му, щеше да продължи уроците по пиано, там имаше много добри преподаватели, откъде-накъде му хрумна да си прерязва корените и да идва в този град на луди, който никога не спеше?
Заспа с билета на Ортанс в ръце, с намерение да го смени и да се прибере в Лондон.
На другата сутрин тръгна да си търси апартамент. Не искаше да бъде турист, искаше да стане част от града, затова му бе нужен адрес, име на звънец, електромер и газомер, пълен хладилник, приятели, както и да види името си в справочника „Жълти страници“. А, и карта за метрото. Никога вече нямаше да позволи да го изхвърлят от автобуса! Научи наизуст всички маршрути. Ъптаун, Даунтаун, Йист, Уест, Крос Оувър. Научи и линиите на метрото, А, В, С, И, 1, 2, 3, вътрешните и експресните. Един път се обърка и попадна в Бронкс.
Бе готов да става по-рано от другите, да работи до още по-късно през нощта, да композира музика и да изпревари всички до един.
Искаше апартаментът да не е много далече от Джулиард Скул. Обикаляше улиците, купуваше си местните вестници, разпространявани в кварталните магазини, барове, бакалии. С химикалка ограждаше обявите, които му се виждаха по джоба, звънеше по телефона да се осведоми. Разгледа един, десет, двайсет апартамента, недоволно бърчейки нос, нарече наум собствениците мошеници. Прибра се в хотела обезсърчен. Никога нямаше да си намери квартира, всичко бе прекалено скъпо, прекалено грозно, прекалено мръсно, прекалено тясно. Казаха му да не се отчайва, че заради кризата цените били паднали и можел да се пазари. Той отново се зарови в обявите, поднови търсенето и най-сетне откри нещо, което му хареса, в една сграда от червени тухли, с високи зелени прозорци, на 74-та улица. Жилището беше малко, мръсно, трябваше да смени мокета, състоеше се от стая, дневна с унила юка, пожълтяла, вероятно забравена, оборудвана кухничка в единия ъгъл, баня с размерите на шкаф, беше на петия етаж. Нямаше асансьор, но гледаше към улицата и към две зелени дървета. Наемът беше разумен. Нямаше какво да му мисли, подписа договора, без да се пазари.