Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Да, хубаво — отвърна той приятелски. — Но някой ден тази твоя уста ще ти вземе главата, ъхъ?
— На твое разположение съм. — Т’Пас го гледаше спокойно, докато най-накрая той повдигна рамене, засмя се и ѝ обърна гръб; започна да разбутва наблъсканите затворници, следван по петите от подлизурковците си.
След като той се махна, т’Пас отново се върна към разговора, който бе прекъснат от появата на Каин. Събеседникът ѝ бе един широкоплещест фей, доста висок за расата си, който беше седнал край една от канавките. Едното му бедро беше странно издуто, сякаш в него растеше нещо злокачествено, а пищялът на другия му крак беше издут на буца под коляното като зле зараснало старо счупване.
Той притисна колене към гърдите си и погледна към бившия вицепосланик с големите си златисти очи. Отвесните им тесни зеници се бяха разширили в сумрака на Ямата. Въпреки очите, въпреки гъстата платинена коса, която стигаше до първата става на пръстите му, той не изглеждаше съвсем като елф; лицето му беше набръчкано от възрастта и тежкия живот и той изглеждаше почти като човек — като мъж, който бързо приближаваше петдесетия си рожден ден.
— Защо се заяждаш така? — попита елфът, който приличаше на човек. — Какво печелиш от това?
— Желанията ми не са твоя грижа, освен ако не съвпадат с твоите и не им противоречат — отряза го тя; после сви рамене и се настани до него. Снижи глас и приближи главата си до неговата, за да могат да разговарят тихо в непрестанния шум от гласове около тях. — Поне такава е догмата. Всъщност обичам да се заяждам. Това е вербална проява на превъзходство; може да си забелязал, че съм интелектуална хулиганка.
— Нима има догма? Каинистка догма? — попита мъжът елф. — Как може да съществува каинистка догма?
— Догма в смисъл общоприети идеи, върху които се основават нашите разсъждения. Но ти се отклоняваш от темата, Делиан. Разговаряхме за онова, което искаш ти.
— Знам. — Делиан въздъхна. — Точно това е проблемът.
— Не може да не искаш нещо…
— Искам много неща. — Той повдигна едното си рамо и го отпусна отново. — Искам брат ми да е жив. Искам баща ми да е жив. Искам…
Тя го спря с вдигане на ръката.
— Не можеш да върнеш звъна в камбаната, Делиан.
— Да — отвърна той. — Това съм го чувал.
— Въпросът е не какво се надяваш, че може да стане, а какво искаш да се случи по различен начин. Кажи ми какво искаш да направиш.
Той притисна лице към коленете си.
— Няма значение какво искам — рече той с приглушен от коленете глас. — Губиш си времето с мен, т’Пас. Ако питаш умиращ човек какво иска, той ще отвърне, че иска да живее. Ти казваш: „О, съжалявам. Какъв е вторият ти избор?“ — Делиан леко завъртя глава, сякаш бършеше очите си в панталона. — Аз просто седя тук и чакам да умра.
— Всички можем да седим и да чакаме да умрем още от деня на нашето раждане. Онези от нас, които искат да го правят, избират да зададат — и да отговорят — онези два въпроса, които определят всяко разумно същество: Какво искам? и Какво ще направя, за да го получа? Които всъщност са двете половини на един въпрос: Каква е волята ми? Каин ни учи, че отговорът винаги може да бъде открит в собствения ни опит; животът ни изгражда структурата на въпроса, а правилно формулираният въпрос съдържа в себе си отговора.
— Искам да ме оставиш на мира, т’Пас — рече Делиан, притиснал устни към коленете си, сякаш искаше да загризе собствената си плът. — Не мога… да говоря за това сега. Моля те.
Тя се изправи и сви устни; после кимна.
— Може да се върнем на тази тема по-късно, когато се почувстваш по-добре.
— Да — отвърна Делиан. — Може би по-късно.
По тона му т’Пас се досети, че той не вярваше тя да остане жива толкова дълго.
4.
Делиан повдигна глава, докато т’Пас се отдалечаваше, подбирайки внимателно свободните места, на които да стъпи. Широкият ѝ гръб бе изпънат, раменете изглеждаха като изсечени от камък. Повечето от затворниците в Ямата прекарваха дните си в лежане; той продължи да я следи с поглед, докато тя не намери място, където да приклекне — сред групичка другари каинисти под една от висящите лампи.
Делиан се бе прехвърлил в нея първия път, когато се бяха запознали, малко след като един от пазачите на донжона го бе избутал надолу по стълбището с тъпия край на обкованата си с желязо тояга. Прехвърлянето му бе показало повече, отколкото би искал да научи за нея.
Той научи какво е да си момиче с обикновено плоско лице, тийнейджърка със здраво, нормално функциониращо тяло с грациозността на чук, но прокълната с чувствителна натура и остър ум. Научи какво е усещането да прогонва мъжете с острия си език, преди дори да потърси искрицата интерес в очите им. Преди да бъде наранена от липсата ѝ.