Цялото кралско войнство

Но и Шефа умря и аз се върнах в Бърдънс Лендинг. Майка ми и нейничкият Тиъдър бяха заминали на някакво пътешествие и къщата беше изцяло на мое разположение. Тя беше пуста и тиха като морга. Ала въпреки това тя беше по-весела, отколкото болниците и гробищата, в които висях напоследък. Мъртвото в тази къща бе мъртво отдавна и аз бях свикнал с него. Започвах да свиквам дори с последните смъртни случаи. В земята вече лежаха и съдията Ъруин, и Адъм Стантън, и Шефа.

Но някои все още бяха живи. Между тях беше Ан Стантън. И аз.

И тъй, прибрали се в Лендинг, ние седяхме един до друг на верандата, когато имаше слънце — светлолимоненото есенно слънце, което се търкаляше по съкратения си път над ониксовите води на залива, простиращи се на юг до мъгливия хоризонт. А когато нямаше слънце, когато вятърът гонеше морето по плажа и дори чак до пътя и небето подгизваше от дъжд, ние седяхме в дневната; на верандата или в дневната, ние почти не разговаряхме, не защото нямаше какво да си кажем, а защото имаше прекалено много и започнехме ли веднаж, можеше да нарушим деликатното и опасно равновесие, което бяхме постигнали. Сякаш седяхме в двата края на люлка-дъска, пазейки внимателно равновесие, но не в чиста детска градина, а над бог знае каква черна бездна, където бог бе построил тази люлка за нас, децата. И ако някой от нас се наведеше макар и на косъм от другия, равновесието щеше да се наруши и ние щяхме да политнем в бездната. Но ние не продумвахме и по този начин успявахме да измамим бога. Не разговаряхме, но в някои дни четях на Ан на глас. Четях й първата книга, която ми попадна подръка в онзи ден, когато разбрах, че не можем да седим повече в тази тишина, която напираше и напъваше от всички неизречени думи. Попадна ми първият том от съчиненията на Антъни Тролоп. Напълно безопасно четиво. Антъни никога не нарушаваше никакви равновесия.

Тези есенни дни по някакъв странен начин започваха да ми напомнят за онова лято почти преди двайсет години, когато се влюбих в Ан. Тогава ние бяхме съвсем сами дори когато наоколо имаше хора, единствени обитатели на плаващия остров или на вълшебното килимче, каквото е любовта. Сега пак бяхме съвсем сами, но се носехме върху съвсем друг плаващ остров или вълшебно килимче. Онова лято ни беше грабнал мощен поток и макар да ни носеше със сигурност към щастието, ние не можехме да ускорим неговия ход, той знаеше кога да ни отведе до него. Сега ни влечеше подобен поток и ние нищо не можехме да направим, за да спрем неговото мощно течение. Но накъде ни носеше той, не знаехме. И дори не се питахме.

От време на време аз се питах за нещо друго. Или когато седях до нея, когато й четях или мълчахме, или когато бивах без нея и се разхождах по Крайбрежния, закусвах или лежах буден. Това беше въпрос без отговор. Когато Ан ми разказваше как Адъм бе нахълтал в апартамента й, как се беше втурнал и казал, че не иска да бъде неин сутеньор, тя ми беше обяснила, че някакъв мъж се бил обадил по телефона на Адъм и му беше казал за нея и за губернатора Старк.