Хюрем. Московската наложница

— Май тържеството ни измори, Хюрем султан.

— Къде се е чуло лъвът да се измори или Сюлейман да остане без сили? — изчурулика тя. — Нима има някой, който знае това по-добре от мен?

— В главата ми се въртят рояк въпроси и безчет съмнения. Нито откривам отговори, нито пък мехлем за подозренията, които ме изгарят отвътре като рани.

Не можа да се стърпи. Разказа на жена си разговора, който бяха провели с Ибрахим паша. Гласът му още носеше следите от обидата.

— Построи си по-хубав дворец от този, който наследихме от дедите си, нищо не му казахме. Заживя в лукс, който ние не допуснахме в дома си и за който сметнахме, че не е достоен, но не отдадохме значение. Издигна в средата на Ат мейданъ римските статуи, които донесох от Буда, за да ги вижда от двореца си. Народът започна да говори, че един Ибрахим е махнал кумирите, а този на Сюлейман ги е върнал, но ние не обърнахме внимание. Затворихме устите на везирите, които злословеха по негов адрес. Казваше на посланиците, дошли до вратата ни, че у когото е печатът, той е Сюлейман. Че щом печатът е у Ибрахим, значи той е султанът. Че щом падишахът не престъпва неговата дума, тогава каквото каже Ибрахим, то ще бъде.  Ние се престорихме, че не чуваме. Наглостта му няма граници, а сетне я облича с бляскави думи и се надява да му се размине, като ни се подмазва. Вината му става двойна. И непрекъснато расте…

За да не издаде с изражението си победните викове, които отекваха в главата ѝ, Хюрем сведе поглед и започна да чопли с пръст полата си и да рисува формички, както правеше в детството си. Сюлейман знаеше, че жена му се държи така, когато има да каже нещо.

— Хайде, кажи го, Хюрем. Кажи, че ме беше предупредила.

— Казват, че робите не се славят с много ум — позасмя се Хюрем. — Моля господарят да не ме взема на подбив заради думите ми. Чудех се защо изобщо някой друг носи печата на Негово Величество султана.

— Така повелява традицията още от времето на дедите ни. Печатът е наш, но друг го удря. Не подобава падишахът да обикаля с печат в ръце, Хюрем. Затова той е поверен на великия везир.

— Нали ти казах, Сюлейман — приближи се кокетно тя и обхвана врата на мъжа си с ръце. — Виждаш ли, ето на! Робите са глупави. В женската ми глава все се върти един нелеп въпрос: Ами ако онзи, който носи печата, злоупотреби с него?

Сюлейман замръзна на мястото си.

— Кой би се осмелил да стори подобно нещо, жено? Това ще му струва главата. Такъв глупак ще се прости с живота си.

Хюрем поклати глава, сякаш не се бе сетила!

— Ама разбира се, кой би се осмелил? Пък и какво толкова? Няма да настъпи краят на света. Господарят ни ще се намеси, ще каже, че не той е ударил печата, че не това е неговата дума, и всичко ще приключи.

През онази нощ за първи път от месеци насам Хюрем пя, докато падишахът си почиваше, положил глава в скута ѝ. Беше сигурна, че първата работа на султан Сюлейман на сутринта ще бъде да заповяда да му изготвят печат.